Установих, че имам слабост към романите, свързани с Индия. Привлича ме не толкова екзотиката и културата, колкото житейската философия на местните, които многократно се сблъскват с изпитания, подлагащи на тест вярата и човечността, но те все пак намират начин да ги съхранят и да продължат напред. Носят товара от миналото, но не позволяват на тежестта да ги огъне, да ги пречупи, и мислят винаги за онова заветно утре и каква промяна ще донесе то. Тази промяна често се отразява и на читателя, който следи метаморфозите на героите, възприема техните уроци и попива от мъдростта им. Такъв е случаят и със “Заветът на водата” от Абрахам Вергезе.
“Заветът на водата”:
- Автор: Абрахам Вергезе
- Жанр: Исторически
- Страници: 640 стр.
- Година на издаване: 2024 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Амачи, Филипос, Елси, Мириама
- Преводач: Петя Петкова
- Издателство: Лабиринт
Веднага след излизането си „Заветът на водата“ на Абрахам Вергезе се превръща в абсолютен бестселър. Южна Индия, семейни тайни, пагубни страсти, целебна мъдрост и още много човешки истории, вплетени в историята на страната. Действието на романа се развива от 1900 до 1977 г. в Керала на Малабарското крайбрежие в Индия и обхваща три поколения от семейство, застигнато от зловещо проклятие: по един човек от всяко поколение умира от удавяне, а в Керала водата е навсякъде. В началото на ХХ в. едно дванайсетгодишно момиче поема с лодка, за да се омъжи за човек на четиресет години, когото ще види за пръв път. Оттук започва удивителният живот на младата жена, през който ще станем свидетели на какви ли не промени и който е изпълнен с радост и победи, но и с тегоби и загуби. В романа няма отрицателни герои, всички психологически драми и трагедии са вместени в делничния бит и не го разрушават, както всъщност е и в истинския живот. Семейната сага е замислена като възхвала на майката, на жената и великата й мъдрост и сила. И след като я прочетем, оставаме с усещането, което носим още от детството: че нашият свят се крепи именно на любовта към живота, на състраданието и съпричастността.
“Заветът на водата” от Абрахам Вергезе е от онези читателски пътувания, при които не знаеш къде ще те отведе историята – доверяваш се изцяло на своя водач (автора), но предусещаш, че пред теб ще се открият нови хоризонти. Носиш се по течението на сюжета. Понякога водата е кристално ясна и спокойна, следва уверено и целеустремено своя път и ти разкрива красотата на живота, която често се крие в обикновени ежедневни ритуали, в установения ритъм, по който се ръководи едно семейство. Друг път става мътна, бурна, люшка те на различни страни, разклаща из основи убежденията ти, разбива изцяло света, който познаваш, и те предизвиква да го съградиш отново. Тези уроци са най-тежки, защото са придружени от болка, скръб, разочарование, които е трудно да филтрираш. Но не зависимо какво се случва, водата не спира да тече и да си пробива път. Така са и героите в романа на Абрахам Вергезе. Многократно изправяни пред катаклизми, болести и политически сътресения, те не спират да вървят по своя път, да разлистват клоните на родословното си дърво, без да се откъсват от корените на общото минало.
“Заветът на водата” е мащабен труд – освен че е писан в продължение на години, той събира историята на три поколения и се разстила в рамките на седем десетилетия. През това време Индия непрекъснато променя своя облик и това неминуемо се отразява на микрокосмоса на всеки отделен човек. Наблюдаваме несправедливостта на кастовата система и нейното разклащане, ставаме свидетели на извоюването на независимостта от Великобритания, четем за първите комунистически движения и модернизирането на икономиката, която пък е пряко свързана с използването на природните ресурси, преразпределението на собствеността на земите и отново човешкия фактор. Наред с познати отрасли като земеделие, идват и се развиват нови, а мнозина далновидни хора се превръщат в пионери за своето време. Темата за грамотността и образованието, за стремежа към знание и предимствата, които науката носи, е сериозно застъпена в романа и се оглежда най-ясно в образите на онези, които трудно са извоювали достъпа си до тях – жените.
Въпреки че Абрахам Вергезе дава думата на различни герои (на Мириама, която е омъжена на 12 години, на нейния син Филипос, на съпругата му Елси, на дъщеря й, кръстена на баба си, и на Дигби Килгър – лекар, принуден да се оттегли от медицината, която иска да практикува), истината е, че историята до голяма степен е посветена на силата на жените, които носят на своя гръб отговорността за здравите основи на дома, за възпитанието и перспективите на децата. В “Заветът на водата” на теория властва патриархалният модел, в който мъжете имат думата за всички важни въпроси, но на практика героини като Мириама държат юздите на семейството и с премерени, добре обмислени действия, без да уронват авторитета на половинките си, прокарват новостите и променят динамиката във взаимоотношенията. Научени отрано да сдържат емоциите си, героините в книгата рядко дават гласност на силните емоции, които разтърсват света им, но дори в тяхната притихналост човек улавя тъгата и радостта, скръбта и надеждата и най-вече силата на тяхната вяра.
Интересна беше симбиозата от упованието в християнството, наследените езически суеверия и ритуали и доверието, което се влагаше в науката. Медицината играеше много важна роля в сюжета, а лекарското образование на автора допринасяше за детайлните описания на конкретни хирургически процедури и болестни състояния, свидетелстващи за достоверност. Тя пък някак заразяваше и останалите аспекти от историята, така че в нито един момент читателят да не подлага на съмнение случващото се с героите.
В чисто емоционален план романът също покрива широк спектър – има любов, но и предателства, има тиха обич и привързаност, силни приятелства, трудни раздели, тъга и скръб, задушаваща меланхолия, но и удивителна жизненост и темперамент покрай децата. Срещаме творческо вдъхновение, стремеж към свобода и себеизразяване, борба за оцеляване – не толкова физическо, колкото духовно. Хареса ми заложеното послание в болестта, която се предаваше от поколение на поколение в семейството на Филипос – понякога ние сме единствените, които разполагаме с ресурсите и познанията да излекуваме наследените страхове и модели.
Структурно книгата е разделена на части, които до един момент изглеждат като несъвместими парченца от един пъзел. Но в хода на историята читателят разбира, че за да научиш всички отговори, трябва да се върнеш към извора и така да проследиш пътя на водата. Признавам, че темпото на места ми беше твърде бавно и натрупването на информация и детайли натежаваше при четенето, но осъзнавам, че за мнозина други читатели това плавно разгръщане на повествованието може да е в плюс.
Няма да ви лъжа, “Заветът на водата” от Абрахам Вергезе изисква от читателя същата отдаденост и търпение, с които писателят е подходил към написването на романа. Но пък в замяна ще ви се отплати с богат и пищен език, с колоритни и интересни персонажи, които ще споделят с вас мъдростта на опита и силата на тяхната вяра.
