Първата ми среща с “Нашето вечно утре” от Габриел Зевин беше в една английска книжарница. Романът тъкмо беше излязъл, но вече привличаше вниманието на читателите, а книжарите се бяха изказали доста ласкаво за него в бележка, прикачена към изданието (много харесвам тази практика). Изненадах се от темата – обикновено видеоигрите стоят в срещуположния ъгъл, готови за битка с литературата за вниманието на подрастващите и свободното време на възрастните. А тук не само че не бяха съперници, но дори бяха формирали една доста добра симбиоза, съдейки по оценките на критиците и рейтингите. Купих книгата, която се наложи да отлежи доста време вкъщи – все не й идваше моментът. Докато издателство Enthusiast не обяви излизането на българското издание, а Charly Wilde не реши да го включи в абонаментната си кутия. И така реално започна моето милениълско пътуване с “Нашето вечно утре”, което ме люшкаше между носталгията към минали години в зората на видеоигрите и визията за едно бъдеще, отразено в работата на трима млади и ентусиазирани творци.
“Нашето вечно утре”:
- Автор: Габриел Зевин
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 536 стр.
- Година на издаване: 2024 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Сейди, Сам, Маркс
- Преводач: Богдана Димитрова
- Издателство: Enthusiast
Две деца се запознават в стая за игри в една болница в края на 80-те години. Едното придружава болната си сестра, а другото се възстановява след тежка катастрофа. Дните и месеците са дълги на такова място. Общата им любов към видеоигрите се превръща в споделен свят – на забавление, бягство от реалността и ожесточена конкуренция. Но това време скоро приключва. Когато двамата се срещат няколко години по-късно, всички тези спомени ги връхлитат. Искрата е моментална и те започват да работят над това, което обичат – да правят игри, които да радват, предизвикват и увличат играчите, и едновременно с това в дигиталните светове намират интимността, която им се изплъзва в реалния живот. Това е многопластова история за перфектните светове, които Сам и Сейди създават, и за несъвършения свят, в който живеят; за израстването, себеоткриването и успеха, който променя правилата на играта; за любовта, душевната и физическата болка, от която е невъзможно да се скрием. И за живота, който е просто една нечестна игра.
Никак не съм добра във видеоигрите. Ето, казах го. Възхищавам се на всеки, който може да координира мисълта и движенията си, така че да минава различни нива със зашеметяваща скорост. Затова малко се притеснявах дали ще заговорим на един език с Габриел Зевин. Но пък смея да твърдя, че с книгите съм си доста повече на “ти” и за щастие това ми даде огромни бонус точки, за да открия с лекота онези скрити съкровища в историята, които обичам да събирам и трупам като актив. А в “Нашето вечно утре” има много от тях, тъй като това не е просто един роман за трима младежи, създали собствена видеоигра и придобили популярност чрез нея. В ръцете си държите история, която говори за онази отчаяна нужда да избягаш от реалността и да потърсиш отдушник на проблемите си. Книга за силата на приятелството, което остава константна величина на фона на всички променливи в живота на героите. Роман за съзряването, за нестихващия стремеж да намериш ключа към следващото ниво, за да видиш какво ти крие то, за трудните уроци и за онези моменти, в които не можеш да ползваш нито бутон за пауза, нито за рестарт. Но и разказ за моментите на щастие и споделеност, заради които си заслужава да си присъствен тук и сега и да не бъдеш просто холограма, която може да изчезне с изключването на екрана.
“Мила моя Сейди, животът е пълен с морални компромиси, от които не можеш да избягаш. Трябва да правим каквото можем, за да избягваме поне по-лесните от тях.”
“Нашето вечно утре” не е любовна история, но в книгата има много любов – от младежката представа за романтична връзка до идеята за сродните души, които винаги намират път една към друга. Чрез изборите на своите герои Габриел Зевин излага едно доста любопитно мнение, според което любовта не е най-висшата форма на свързаност. Над нея стои способността им да общуват на творческо и идейно ниво и да разговарят на собствен език, с помощта на който да успяват не просто да разкодират различните форми на изкуство, но и самите те да създават такова. В контекста на романа видеоигрите се превръщат в рожби на общата страст по това творческо направление, на отдадеността на идеята да градиш един по-добър свят, на хармония, обич и посветеност във всеки един процес, допринесъл за финалния облик. И също както децата страдат, когато липсва разбирателство между родителите, така и играта не успява да омагьоса достатъчно потребители, ако носи белезите от споровете на нейните създатели.
Именно представянето на видеоигрите и графичния дизайн като съвременен клон на изкуството беше нещото, което мен ме спечели в книгата – как всеки, който твори в тази сфера, има характерен почерк; как се обръща сериозно внимание на естетиката, но и на символиката на всеки елемент в играта; как сценарият също може да отразява обществени теми, които предизвикват дискусии (като културната принадлежност към дадена диаспора, контрола над оръжията, както и градоустройство, съобразено с климатичните промени и стремежа към по-екологична среда). Оцених посланието – в света на видеоигрите няма как да се чувстваш самотен. Цялостният анализ на гейминг културата, на развитието на технологиите и на модата в игрите за мен беше нещо много любопитно, ново и интересно. И в крайна сметка установих, че също както читателите обичат да си живеят в света на книгите, така геймърите избират да обитават виртуална реалност, в която се чувстват по-добре приети и разбрани.
Маркс беше удивителен читател и усещаше, че Сейди може би бе онази книга, която човек може да препрочете много пъти и всеки път да открива нещо ново.”
Няколко думи за главните герои – Сейди, Сам и Маркс. Някои ще кажат, че оформят любовен триъгълник. Аз не го виждам по този начин, защото приятелството винаги изместваше темата за любовта дори когато се формираше двойка. Ще ви направи впечатление колко балансиран, разумен и трезвомислещ е Маркс – сред творческия хаос той беше онзи пристан, на който винаги можеше да се разчита. Аз харесвах Сам, въпреки че отчитах негативите, които неговата несигурност му носеше. Най-малко симпатизирах на Сейди, тъй като смятам, че тя просто не умееше да оценява хората около себе си и понякога ги приемаше за даденост. Единственият минус, който отбелязвам на романа, е свързан с чисто емоционалния аспект на историята – може би тук очаквах малко повече.
Изобщо не си заслужаваше да се притесняваш за някого, когото не обичаш. И не беше обич, ако не се притесняваше.”
“Нашето вечно утре” от Габриел Зевин беше сред най-силните заглавия, публикувани от началото на века, според анкетата на The New York Times. И читатели, и критици отразяват литературното майсторство във факта, че един толкова нишов сюжет дава доста адекватен прочит на действителността, в която живеем. И книги като тази ни помагат да я направим по-добра.
