През декември една от редакторките на Times беше споделила, че “Писмата” ще бъде книгата, която ще подари на всички за празниците. Оттогава ми стана интересно как епистоларен роман може да задържи вниманието на съвременния читател, който все бърза – четенето на една такава лична кореспонденция, била тя и на измислен герой, все пак изисква забавяне на темпото и вникване в затворения микросвят на личността. Изисква много четене между редовете, за да уловиш всичко, което мастилото не е успяло да запечата с думи. Но когато пишещият владее разказваческото изкуство, всички страхове и бариери падат. “Писмата” наистина е сред най-забележителните и стоплящи сърцето книги, на които съм попадала.
“Писмата”:
- Автор: Вирджиния Евънс
- Жанр: Епистоларен роман, съвременна проза
- Страници: 312 стр.
- Година на издаване: 2026 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Сибил, Розали, Фиона, Феликс, Т. Любек
- Преводач: Анна Орешекова
- Издателство: “Лабиринт”
Откакто се помни, 73-годишната Сибил ван Антверп пише писма и понякога имейли на своите близки, на приятелите и съседите си, на любими писатели и напълно непознати хора, за да осмисли живота и мястото си в него. Като ни прави съпричастни с нейната кореспонденция, малко по малко пред нас като вълшебен пъзел изниква нелеката съдба на тази жена, която накрая имаме чувството, че сме познавали винаги. Писмо след писмо научаваме за силната връзка с брат й, въпреки че не са кръвни роднини, за професионалното й минало и човека, изиграл важна роля в него, за най-добрата й приятелка и как дружбата им се е съхранила през годините, за романтиката в ежедневието й и правото на една по-възрастна жена да не дава обяснения за решенията си, за грижовния й съсед, за проблемния тийнейджър, който се нуждае от някого, за да се заземи и да намери отново посока, за бившия й съпруг и разкаянията, които са белязали края на техните взаимоотношения. Но най-вече опознаваме самата Сибил като майка, жена, съпруга, сестра, приятелка, съседка, будна гражданка, нещо като баба и запалена читателка.
Дълбоко заобичах “Писмата” от Вирджиния Евънс заради тихата деликатност на романа, колорита на Сибил, човечността и нормалността на всички описани преживявания, които пресъздават един живот в цялата му пъстрота. Различни “гледни точки” сглобяват като парченца от пъзел образа на 73-годишна пенсионирана юристка, която има мнение по всеки въпрос, по природа е любопитна, обича градината си и проявява грижовност и емпатия към хора, които не познава толкова добре, докато се бори да изрази емоциите си пред някои от най-близките си. Четем за проваления й брак – резултат от смазващи загуби и още по-задушаващо чувство за вина, за работохолизма й като отдушник, за отпечатъка, който има в живота на другите, за едно дългогодишно приятелство, за връзката между различните поколения, за думите, които остават.
“Страшно е жестоко, че животът е толкова кратък.”
Намирам идеята на Вирджиния Евънс да разкаже за един живот чрез колекция от писма за изключително оригинална и майсторски изпълнена. Интересно е да се видим образа на главната героиня през очите на другите, докато придобиваме представа и за нейния глас. Поради факта, че получаваме информацията на порции, в книгата успяват да се прокраднат нотки на загадъчност и да се създаде интрига около миналото на Сибил и обтегнатите й отношения с дъщеря й, да се пробуди откровено любопитство около познанството й с най-добрата й приятелка, да се повдигне морален казус покрай сблъсъка между житейски обстоятелства и работна етика. Чрез различните писма Вирджиния Евънс ни показва какво означава да сме хора – как умеем да грешим, да прощаваме, да обичаме и как нашите действия са свързани с тези на останалите с невидими нишки. И докато четем за Сибил, проследяваме частично и нишките на онези, които са присъствали или все още са част от дните й.
“Ужасни злополуки сполитат непрестанно страшно много хора. Не проумявам защо светът трябва да е изпълнен със скръб. Имахме чувството, че нашата малка доза е голяма колкото слънцето, нали?”
Хареса ми идеята за думите, които остават след нас, но може би повече ме трогна темата за общуването в наши дни. Писмата и поддържането на писмена кореспонденция означават проявено внимание и отношение към адресата, свързани са с отдаденост и последователност, с постоянство и дисциплина, които се тренират с годините. Тук наблюдаваме и една филтрация на информацията, така че да се получи съвършения баланс между същественото и маловажното и се отличават нюансите в комуникацията с хора от различните социални кръгове, които сами сме изградили и в които попадаме. В рамките на едно писмо можем да научим по нещо за миналото, настоящето и дори бъдещето на Сибил, ако тя прецени, че иска да сподели плановете си. Между редовете успяваме да уловим товара на болката от внезапна загуба, докато балансираме с на пръв поглед незначителна информация за времето и състоянието на градината, която обаче ни показва, че животът си продължава и следва собствен ритъм.
“Пиша бавно – едно писмо може да ми отнеме час или повече. Не бързам и обмислям всяко изречение. Така ръката ми не се уморява. Не бива да бързаш – когато бързаш, пишеш необмислени неща и се уморяваш. Изисква се търпение да изразиш точно мислите си и да намериш правилната дума. Понякога пиша чернова и я изпъстрям с бележки, след което преписвам текста на чисто, преди да го изпратя. Вярвам, че човек трябва да цени дълбокото общуване. Запомни: думите, особено написаните, са безсмъртни.”
Друг плюс според мен е фактът, че главната ни героиня е запален читател. Разбираме, че любовта към литературата е започнала от ранна възраст, което е като леко намигване на авторката и напомняне за значимостта на книгите сред подрастващите. Много ми допаднаха писмата, които Сибил пишеше на любимите си автори и тази топла връзка, която се заражда между писател и читател. Харесаха ми и препоръките за книги, вплетени в историята, чрез писмата, които тя и най-добрата й приятелка си пишеха. Сред “Писмата” откриваме заглавия като “Белканто” от Ан Патчет, “Никога не ме оставяй” от Казио Ишугуро, “Друговремец” от Диана Габалдон и дори книгата за Мери Попинз.
“Писмата” не гони някаква разтърсваща кулминация, но тя не е и необходима, защото в редовете се оглежда картина с възвишения и низини, а нима не е това животът като цяло. В стила на Вирджиния Евънс освен много топлота се долавя и един фин хумор, но и особена нежност, когато повдига теми като осиновяване и родословие, сложни взаимоотношения между родители и деца, травмите, които ни белязват. И макар Сибил да живее сама и тази нейна самота да се долавя като блед воал върху думите й, истината е, че не усетих това да е водещото чувство, а тъкмо напротив. За мен книгата е изпълнена със светлина, надежда и едно смирение, което човек постига, когато е приел живота си такъв, какъвто е.
“Писмата” от Вирджиния Евънс е като прегръдка, която носи утеха, обич и някакво уверение, че докато сме тук и пишем ред след ред, нашата история продължава и можем да я редактираме както пожелаем. Книга, която ни напомня, че животът е несправедливо кратък, затова трябва да ценим всеки миг от него.
