Спомням си идеално момента, когато научих за книгата на Тошиказу Кавагучи. Бях на панаира на книгата в Лондон и в презентация разказваха за най-продаваните заглавия за изминалите 12 месеца. Сред любими книги като “Криминален клуб “Четвъртък” и “Уроци по химия” стоеше една напълно непозната за мен, продала милиони екземпляри по света. Ставаше дума, че все повече азиатски автори успяват да си проправят път към англоезичния пазар, както и че читателите имат нужда от подобен тип истории, в които по много семпъл, но изкусен начин, се говореше за прозаичната страна на живота, но и за очарованието на малките моменти. И докато си отпивах от кафето, установих, че трябва да прочета “Преди кафето да изстине” от Тошиказу Кавагучи.
“Преди кафето да изстине”:
- Автор: Тошиказу Кавагучи
- Жанр: Художествена литература
- Страници: 232 стр.
- Година на издаване: 2024 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Нагаре, Казу, Кей, Фусаги, Котаке, Фумико, Хираи
- Преводач: Маргарита Укегава
- Издателство: Колибри
В малко кафене в Токио човек може да влезе, да изпие чаша кафе необезпокоявано и дори да се върне за кратко в миналото. Разбира се, това е възможно, ако спазва няколко конкретни правила, едно от които гласи, че трябва да се върне в настоящето, преди кафето да изстине. Преживяването не е за всеки, но за някои посетители то е спасителен сал в момент на буря в открито море. Една жена се изправя с човека, който безмълвно е пуснала да си отиде. Един мъж се обяснява в любов на своята съпруга, която умът му не познава, но сърцето никога не забравя. Две сестри се срещат отново преди съдбата да ги раздели завинаги. А една майка намира начин да закриля рожбата си още преди тя да се е родила.
На колко от вас денят официално започва след първата глътка кафе сутрин? Колко пъти ви се е случвало да отпивате от чашата, докато мислено повтаряте и изреждате в главата си планове за деня, задачи, грижи, мечти? Пиенето на кафе е ритуал, който изостря сетивата и ни отваря очите за невидимото около нас, като междувременно ни носи усещане за хармония и комфорт. Именно такова чувство завладява читателите, докато са се настанили удобно на страниците на “Преди кафето да изстине” от Тошиказу Кавагучи. Книга, която събира четири истории, за да изведе една истина – единствено промените във вътрешния ни свят и в мирогледа ни могат да променят хода на съдбата. Въпреки че в книгата героите пътуват назад във времето, погледът им винаги е вперен напред – в търсене на отговори какво да очакват от живота. Тук миналото се възприема като коректив, който дава възможност на всеки да се изправи лице в лице с грешките си, да ги анализира и осмисли в настоящето и да се постарае да не ги допуска в бъдещето. А целият този процес изисква кураж – не е лесно да преглътнеш горчивината на трудно научените уроци. И може би с чаша кафе е най-лесно.
Трудно ми е да определя към кой жанр спада “Преди кафето да изстине”, тъй като е необикновен представител на художествената литература. Макар да има пътуване във времето, не мога да я категоризирам като фантастика, тъй като тук липсва сложната сюжетна конструкция, характерна за този тип истории. Клони към драма (literary fiction), но пък авторът пише без претенция и не задълбава ненужно в проблемите на героите, а по-скоро се фокусира върху метаморфозата, през която преминават. А фактът, че всяка от четирите части на книгата разглежда конкретна житейска ситуация, помага за извеждането на важни поуки с уточнението, че повествованието е лишено от назидателен тон, което прави историите приятни за четене и лесни за асимилиране.
В “Преди кафето да изстине” срещаме различни герои – постоянни обитатели на едно заведение, което определено не привлича с най-уютната обстановка, но пък има най-сърцатите служители и може би затова посетителите се чувстват така добре в тяхната компания. Толкова, че дръзват да седнат пред техните погледи на стола, който ще ги отведе към знаков момент от миналото. В първата история се запознаваме с Фумико, която преживява раздялата с любимия си -заради наранена гордост тя така и не му признава колко много го обича. Но превъртайки стрелките на часовника назад, в рамките на чаша топло кафе и един откровен разговор, жената научава повече за тяхната връзка и за себе си, отколкото докато са били заедно. Втората част ни разказва за Фусаге, който страда от алцхаймер, и неговата съпруга Котаке, която е медицинска сестра. Една от най-трогателните любовни истории намира израз в писмо, което помага и на двамата да приемат и да се адаптират към трудното положение, в което се намират, и да им напомни за всички хубави моменти, които са преживели заедно. В третата част четем за Хираи и трагичната загуба на нейната сестра – може би тук книгата най-силно алармира да не пропиляваме живота в пропуснати възможности, в несъстояли се разговори и потиснати чувства. Четвъртата история е посветена на майчинството и на Кей, която избира живота пред смъртта, бъдещето пред миналото.
Въпреки че действието в “Преди кафето да изстине” се развива в сравнително кратък времеви период, книгата не бърза за никъде, даже бих казала, че носи усещането за унес и лекота. Липсата на по-динамично темпо обаче не пречи на силно емоционалния ефект, който историите имат. Тяхната човечност, сърцатост и откровеност сякаш събарят високата стена, която обичайно стои между двама непознати, и свързват читателите и героите с невидима нишка. В условията на тази появила се близост човек се отпуска и заговоря искрено за мечти и страхове, съпреживява чуждата болка, но и лекува собствените си рани.
Мислих си защо “Преди кафето да изстине” се радва на такова внимание. Според мен популярността ѝ се дължи на простичкия факт, че понякога хората обичат да четат универсални истини, да се разпознават в чуждата драма, да намират утеха в истории, в които героите продължават с живота си въпреки трудностите. И тъй като е написана на човешки, разбираем език, а в същото време носи щипка вълшебство покрай пътуването във времето, книгата съчетава най-доброто от двата свята – на реалността и на фикцията.
