Първият роман на Виктория Бешлийска “Глина” беше ключ – не само към книжната вселена на авторката, в която тя така гостоприемно ни прие, но и към миналото, към корените, към позабравени богатства. Втората ѝ книга – “Сърце”, беше обещание – не само че талантливото ѝ перо няма да ни подведе, но и че с вяра можем да излекуваме и най-дълбоките рани. “Нишка” е покана – към нови творчески измерения, които Виктория Бешлийска смело изучава и прекроява спрямо необятните мащаби на своята писателска дарба, но и към едно пътуване.
“Нишка”:
- Автор: Виктория Бешлийска
- Жанр: Художествена литература
- Страници: 480 стр.
- Година на издаване: 2024 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Йова, Скарлада, Ана, Зорка, Дана, Ружа, Мария
- Издателство: Софтпрес
Утрото на Видовден изправя Мария пред отдавна приспаната истина – всичко скъсано в живота й е следствие не от слабостта, а от силата, която носи. За да го съшие, тя трябва да се върне там, където е залюляна – в Балкана.
Докато се приближава към светлите къщи в градчето Елена, към нея се движат историите на други шест жени, придърпвани от нишката на котленски килим с неземна шарка. Магическата тъкан на килима свързва Мария с вечно дейната й майка Ружа, успяла да открие щастие в реда; с баба й Дана, предала й дарбата да твори с ръцете си; с прабаба й Зорка, изградила къщата, която винаги ще бъде свиден дом; и с три непознати, стъпващи по познати за сърцето пътеки – пианистката Ана, хаджийката Скарлада и тъкачката Йова.
“Нишка” е роман, който кръстосва миналото и прескача през годините, за да разкаже една история от настоящето, в която се оглеждат няколко поколения жени. Качваме се на совалката на разказвача, която не познава граници. Тя пътува през време и пространство, от земята към звездите, целеустремена към нови хоризонти, но и уверено поела по пътя на себепознанието, все по-навътре в дебрите на душата. Деликатно повдига воали от неизречени страхове, от съкровени мечти, от пропуснати възможности и безброй планове – някои осъществени, други затрупани от по-неотложни задачи, за да стигне до сърцевината, до същността, до ядрото, което ни прави такива, каквито сме.
Досега Скарлада никога не беше мислила каква е, тя живееше и действаше според вътрешния си закон, донакъде наследен, донакъде изкован от самата нея.”
И докато летим на страниците на “Нишка”, виждаме как се пресичат съдбите на седем жени – усукват се и се извиват красиво, почти хипнотизиращо, как ред по ред техните нишки оформят здрави връзки, които предават напред във времето морал и ценности, съвети и сила. Всяка от тези жени взима по нещо от другата и добавя частица от себе си – ние сме историите, които наследяваме от нашите предци, но и тези, които сами пишем. Следваме космичния ред, по който се движи животът, но и създаваме своб собствен, който ни определя и който сами избираме да следваме. “Ние и аз”, както самата Виктория Бешлийска пише.
Животът беше низ от неща за вършене и каква по-дълбока връзка можеше да има човек с него от това да ги прави. Любовта не беше летливо вещество, още по-малко един-единствен човек, който въплъщава цялата ѝ природа. Тя беше във вниманието към нещата, в признаването на реда, в умението да правиш неотменното. Поливаш цветя, тупаш черги, готвиш супа, омъжваш се, раждаш деца, гледаш ги и строиш фабрика, защото това са проявленията на живота.”
Сърцето на “Нишка” е образът на жената – пъстър и многолик. Тя – силна и уязвима, упорита и смирена, вярваща и вярна, желана и желаеща. Тя – бабата, майката, дъщерята, внучката, сестрата, съпругата, домакинята. Жената, която обикаля света, а самата тя е цяла вселена. Онази безплътната, която виждаме в сянката на нашите решения; която наднича от едно замръзнало във времето вчера, за да даде посока на тази днес. Жената, която сама върти къщата, но и която знае, че за да запали огън – в дома и в сърцето, ѝ трябва любов.
Никоя любов не може да бъде скрита, а тяхната беше невидима – сливаше се със светлината и другите не я забелязваха.”
Йова, Скарлада, Ана, Зорка, Дана, Ружа и Мария са героините, които опознаваме в “Нишка”. Докато разказват общата история – за дълга на жената, с който тя изначално се ражда (към дома, към децата, към мъжа), те споделят за грижите в техния живот. И образите им, и проблемите, които коментират, преливат от личното към общочовешкото, от отличителното към познатото. Йова е първата бримка, онази искрица, която не угасва и дава светлина на останалите, когато стане мъгливо и мрачно. Скарлада е вихър, водена от чувството да иска повече, надскочила живота, за който е предопределена, понякога заключена в яда на неизживените си копнежи. Ана самата е копнеж – тя е жената, застанала на границата между старото и новото, онази, която сама иска да определя пътя си, но семейството и обществото не са готови за тази крачка. Зорка е най-любимият ми образ – тя е неделимата половина от едно цяло, отражение на разбиранията за брака като съюз, в който не се губиш, а преоткриваш собствената си сила. Дана е топлина, уют, чистота и трудолюбие – в нея разпознаваме нашите баби, които са се посветили на семейството и са превърнали домакинската работа във върховен израз на грижа и любов. Ружа събира болките и радостите на майчиното сърце, жертвоготовността и отговорността на родителството, пазител на традициите, които крепят семейството през годините. Мария е женствената и чувствена, модерна жена, която води най-трудната битка – да намери и да избере себе си, преди да потъне на дъното на чуждите очаквания и собствените си съмнения.
Но всеки да знае, че покривът над всички е общ, че земята и небето са неделими като вплетени нишки. Това, което става долу, се записва горе, и обратно – трепне ли нещо над вас, друго ще кривне тук, на земята…”
Подобно на другите книги на Виктория Бешлийска, тук също имаме добавена историческа стойност. Четем за традицията на килимарството, за пожара в Котел в края на 19 век, за облика на модерна София от 20-те години на миналия век, за лиричния образ на Мина Тодорова и за хората от Еленския балкан. Пленителен е стилът на авторката, омагьосващ. Удивителна е структурата на романа, която наподобява хода на совалката към тъкачен стан. Редуват се историите на различните героини, а всяка глава започва с думата, с която предишната е завършила – като нишка, която не се губи.
“Някои връзки е по-добре да останат невидими. Силата им е в това, да действат, без да се проявяват.”
Когато започваш нова книга, никога не знаеш как ще се търкулне кълбото и накъде ще те отведе историята. От всички романи на Виктория Бешлийска при “Нишка” конецът на совалката не свършва, а се предава от героините към читателите. Продължаваме да тъчем историята, но вече пречупена през собственото ни родословно дърво, за да си спомним жените, благодарение на които сме тук днес. И тази енергия, тази светлина, която грее с Йова – Виктория Бешлийска ни напомня, че именно тя не се губи, а грее под една или друга форма във всеки от нас. Нишка, която един ден ще предадем напред.
