Ако има едно нещо, което съм научила от поредицата за криминален клуб “Четвъртък” от Ричард Озмън, то е, че човек не трябва да приема живота твърде насериозно. След три книги в компанията на Ибрахим, Рон, Елизабет и Джойс вече знам, че с тях е невъзможно да ми е скучно. В “Последният дявол” емоциите се люшкат от дълбока сантименталност до бълбукащо напрежение и дори в моментите на смъртоносни заплахи, на трудни раздели, на признания на обич, авторът успява да си открадне читателска усмивка. Досущ както героите откраднаха моето сърце.
“Последният дявол”:
- Автор: Ричард Озмън
- Жанр: Крими
- Страници: 368 стр.
- Година на издаване: 2024 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Елизабет, Джойс, Рон и Ибрахим
- Преводач: Богдан Русев
- Издателство: Софтпрес
Шокираща новина застига криминален клуб „Четвъртък“. Стар приятел от антикварния бизнес е убит и заедно с живота му е отнет опасен пакет. Елизабет, Джойс, Рон и Ибрахим са готови за действие и започват ново разследване, което ги сблъсква с фалшификатори на произведения на изкуството, търговци на наркотици и интернет измамници. Броят на труповете расте, пакетът все още е в неизвестност, а неприятностите ги следват плътно по петите. Възможно ли е късметът им да се е изчерпал точно сега? И кой е последният дявол, който трябва да умре?
“Последният дявол” от Ричард Озмън е четвъртата и на този етап последна книга от поредицата за криминален клуб “Четвъртък”, макар авторът да обещава, че в даден момент отново ще се срещнем с изумителната четворка, която спечели симпатиите на милиони читатели по света. Бях се подготвила за драматична и тежка раздяла – както когато прегръщаш човек на сбогуване и не искаш той да си тръгва. В каква заблуда съм била само! Противно на очакванията ми “Последният дявол” се оказа романът на Озмън, на който съм се смяла най-много. Дали защото героите изцяло са прегърнали нас, читателите, в приятелския си кръг, или защото талантливото перо на автора нарежда със завидно остроумие – не мога да посоча конкретната причина вероятно защото е повлияна от различни фактори.
На първо място тази връзка, която се изгради между Ибрахим, Джойс, Елизабет и Рон, е по-силна отвсякога – на мястото на студената самотата, която хвърля своята сянка върху ежедневието на по-възрастните, застава приятелската обич, която подобно на меко одеяло внася комфорт, спокойствие и сила дори в моментите на уязвимост. Именно дружбата между четиримата герои ги прави толкова безстрашни, толкова дръзки и подхранва техния младежки дух. Заедно споделят ентусиазма около поредния заплетен случай, абсурдността на ситуациите, в които съвсем съзнателно попадат и от които знаят, че ще се измъкнат, защото разчитат един на друг, и се надсмиват над снизхождението, с което повечето хора ги гледат. И ако в разследванията си не се притесняват да вдигнат шум, то когато става дума за личните им дела наблюдаваме едно тихо разбиране, една мълчалива подкрепа, изразена в наглед дребни, но съществени жестове – като това да погледнеш дали свети нечий прозорец в 12 през нощта или да вдигнеш телефона при среднощно обаждане с призив за помощ.
Второ, в “Последният дявол” умело се преплитат разнообразни общочовешки теми, които вълнуват всеки читател, независимо от възрастта му. Проследяваме отношенията между майка и дъщеря в лицето на Джойс и Джоана; вълнуваме се от темата за любовта, която ни спохожда, когато най-малко очакваме и ежедневно ни преподава важни уроци – както става при Рон, който се учи в движение да слуша друг освен собствения си глас; докато задълбаваме в миналото на Ибрахим, анализираме влиянието на страховете и предразсъдъците върху склонността да правим по-лесния и безопасен избор, за който по-късно съжаляваме; плачем от радост и от тъга, когато четем за простичките, но важни правила на Елизабет и Стивън за хармоничен брак – доверие, искреност, лоялност и уважение на личния избор.
И стигаме накрая до мистерията, която този път не е толкова заплетена, защото мотивите за извършеното убийство са ясни – алчност, отмъщение, борба за надмощие. Интересното по-скоро е, че този път Озмън ни вкарва зад кулисите на бизнеса с антики, който изненадващо се пресича с опасните сделки на дилъри и преразпределението на наркокартели. Не че това е способно да стресне нашите герои, които се впускат в разнищването на загадката, водени преди всичко от чувство за справедливост и лоялност към приятел. Има нещо особено успокояващо в непоклатимите морални устои на тази четворка, която е готова да се изложи на риск в името на правдата.
И за финал не мога да не отбележа хумора, който според мен прави книгите на Озмън толкова специални – именно той отразява оригиналността на сюжета, нюансите в характерите на отделните персонажи, преливането от типично ежедневни в тотално сюрреалистични ситуации, разминаванията между поколенията и очарованието на пенсионерския живот, какъвто Рон, Ибрахим, Елизабет и Джойс имат. Само в роман на Озмън по време на погребение група възрастни хора могат шепнешком да водят преговори с полицията за размяна на ключова информация, която да помогне за разследването на убийството на същия човек, който лежи в ковчега.
Ще ми липсват сбирките на криминалния клуб, в това няма съмнение. Но знам, че имат нужда от малко почивка след серията проведени разследвания. До следващата ни среща ще следя инстаграм профила на Джойс и ще си препрочитам любимите моменти от “Последният дявол” – а такива имам на почти всяка страница.
