10 любими цитата от “Човек на име Уве”

Реших да прочета историята на Уве с идеята да я съпоставя с другите две, които вече съм чела от Фредрик Бакман. Планът ми се провали напълно, защото “Човек на име Уве” е единствена, неповторима и абсолютно несравняема!

“Човек на име Уве”:

• Автор: Фредрик Бакман
• Жанр: Съвременна проза
• Страници: 296
• Година на издаване: 2014
• Гледни точки: 1
• Издателство: Сиела

59-годишният Уве е познат на съседите си като необщителен, мрачен и дори груб човек. За него истината и правдата са над всичко. Има си строги принципи, които не наруваша за нищо на света, дневна програма, която следва неотлъчно, и голямо сърце, което е останало пусто, след като преди 6 месеца съпругата му е напуснала този свят. За Уве времето се измерва “преди” и “след” Соня – той знае колко много се е променил, откакто я е срещнал във влака преди повече от 40 години. Затова сега отказва да приеме, че трябва отново да се научи да живее без нея. Но плановете му да последва съпругата си възможно най-скоро трябва да се отложат, защото в квартала има нови съседи и като че ли цялото им семейство, начело със също толкова прямата и оправна иранка Парване, е решило, че трябва да обърка сметките на Уве и той просто трябва да се примири и да ги приеме в живота си.

Не се сещам за друга книга, която докато съм чела, да е успявала да ме разсмее и разплаче в рамките на една страница. “Човек на име Уве” го направи, при това няколко пъти. Всеки път, когато героят псуваше някого, защото не спазва законите, когато беше решил да върши нещата по точно определен, правилен според него начин – тогава се смеех с глас и бързах да споделя прочетеното. Няколко реда по-късно обаче, когато имах възможност да опозная Уве, тогава плачех, а думите “Липсваш ми” към съпругата му, която е внасяла цвят, светлина и мир в живота му, ме пронизваха право в сърцето. Ето това за мен е майсторски написан роман!

Много ми се искаше да направя съпоставка между “Бьорнстад” и “Човек на име Уве”, но не мога, защото намирам историите за прекалено различни – и като теми, и като изграждане и развитие на сюжетната линия. Общото се крие в изразителния стил на писане, който Бакман притежава. Все пак, ако трябва да посоча коя от двете харесвам повече, безспорно това е книгата за Уве, защото за мен беше по-емоционална и въздействаща, чувствах я някак по-лична.

За мен Уве не беше 59-годишният мърморко, който нямаше филтър на устата и избягваше хората. Уве беше преди всичко добър човек – някой, който правеше разлика между редно и нередно, между добро и лошо, който имаше достатъчно смелост, за да отстоява принципите си въпреки всичко и всичко. Уве беше упорит, трудолюбив и честен, имаше волята да се бори в името на каузата, в която вярва, независимо дали ставаше дума за изграждане на инвалидна рампа в училище или за спазването на знака за забранено паркиране. Уве обичаше – силно, безрезервно, неподправено и истински. Всъщност светът се нуждае от повече хора като Уве, но всеки със своята Соня, която да го обича и разбира и по този начин да му показва другата страна на живота – по-сладката и не толкова трудната. Какво по-хубаво и просто от това да обичаш и да бъдеш обичан?

Спирам с приказките, за да споделя с вас някои от любимите ми цитати от “Човек на име Уве”:

“Хората вече не знаеха как да варят прилично кафе. Никой вече не можеше да пише и с химикалка. Сега разбираха единствено от компютри и машини за еспресо. Накъде беше тръгнал този свят, след като хората нито умееха да пишат, нито да сварят едно кафе?”

Само че Уве изобщо не се разправя, мътните ги взели. Той просто мисли, че което е право, си е право. Нима това е неразумен подход към живота?”

Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който имаше нужда.”

“Откакто баща му почина, той все по-често делеше хората на такива, които постъпват правилно, и такива, които не го правят. Хора, които действаха, и други, които само приказваха. Уве гледаше много да не приказва и да върши каквото трябва.”

Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.”

“Попита го само веднъж за раните от изгоряло по ръцете му. Трябваше сама да навърже обстоятелствата….Когато една от приятелките й я попита защо го обича толкова много, тя отговори, че повечето мъже бягат от ада, докато мъже като Уве се хвърят в него.”

“Всяко човешко същество трябва да знае за какво се бори. Така казваха. А тя се бореше за доброто. Бореше се за децата, които нямаше. А пък Уве се бореше за нея. Това беше единственото нещо на този свят, което наистина познаваше.”

“Всички хора искат да живеят достойно, но достойнството е различно понятие за различните хора” – би казала Соня.”

“Що за любов е това, ако се откажеш от някого, когато стане трудно? – изплаква тя, а гласът й трепери от мъка. – Да изоставиш човек, когато стане трудно? Кажете ми, що за любов е това?”

Да обикнеш някого, е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците й. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.”