“Кой се страхува от светците на дома” се оказа една от онези книги, които отваряш уж, за да надникнеш само, обаче историята те засмуква и не те пуска да си ходиш.
“Кой се страхува от светците на дома”:
- Автор: Сара Дуарте Брандао
- Жанр: Европейска проза
- Страници: 224 стр.
- Година на издаване: 2026 г.
- Гледни точки: 1 основна
- Главни герои: Мария Тереза, Адилио, падре Белмиро, Жоана
- Преводач: Рада Ганкова
- Издателство: Лемур
Това е историята на Мария Тереза, жена, израснала в малко рибарско селище в Португалия между семейните окови и свободата, която намира в книгите и тайната си страст. Осъдена да живее в сянката на очакванията на баща си и съпруга си, тя решава да се опълчи на повелите и традициите, да поеме юздите на съдбата си и да прекоси реката в търсене на себе си. Днес я откриваме да тъче гоблени в мистериозна къща в португалско градче на река Доуро, където хората я считат за вещица, която плаши децата. Обаче едно неочаквано приятелство с малката Жоана, на която Мария Тереза показва приказния свят на книгите, е нейният шанс да намери спасение. Там, където всички съзират тъмнина, Мария Тереза вижда красота и възможности. Фрагмент по фрагмент, романът изгражда история, вдъхновена предимно от фигурите на светци, дело на скулптура Алтино Мая, но и от спомените на авторката от дните, прекарани в различните краища на България.
Поезия в проза – така определих романа “Кой се страхува от светците на дома” на португалската писателка Сара Дуарте Брандао, който впечатлява с чувствен, изразителен и красив стил, но не се свени да разказва за грозни постъпки и непростими грехове, белязали живота на героите в книгата. Една история за нюансите на любовта, за брака като съюз и като присъда, за трагедиите и щастливите моменти в един живот и за книгите, с които преминаваме през тях. Роман за човечността и последиците от нейното отсъствие, за непреходната сила на вярата и онези, които имат очи да я видят, за сляпото следване на канона, за смъртта като очакван завършек, но и за онова, което сме оставили след нас приживе. Разказ за примката на времето, за трудните уроци на съзряването и мъдростта, която идва с годините.
Четенето на книга е сериозна работа. Книгата е колкото отрязък загубено време, толкова и безкраен сюжет. Така или иначе, хората, веднъж осмелили се да влязат през тази врата, никога не са същите.”
Сърцевината на историята обаче е съдбата на една жена и проследяваме тъкмо нейното пътуване към свободата – не толкова физическата, която й позволява да напусне затвора на дома, колкото онази, която носи и й дава сили да се противопостави на установения патриархален ред и да живее така, както иска, без да се съобразява с хорското мнение. Бунтът да бъде себе си в едно общество, което я тласка да върви по чужд път, заформя интригата в “Кой се страхува от светците на дома”. А мистерията се подклажда от раздвижената структура на романа, който пътува из миналото, за да хвърли светлина върху настоящето, в което виждаме Мария Тереза не като момичето от първите страници, а като възрастна жена, която умело крие своите тайни. Въпросът в заглавието също е интересна провокация, тъй като дава своя категоричен отговор едва на финала и до голяма степен е обвързан с бремето на порастването. Но ядрото на романа несъмнено се корени в склонността на човека да търси близост, да дава и да получава любов.
Сееше думи и от тях израстваше природата на умовете.”
Сара Дуарте Брандао разказва историята на една забранена любов – чиста и безкористна в същността си, но съгрешила пред очите на обществото заради невъзможността й да посрещне очакванията на установения патриархален модел, който властва в малкото рибарско градче. Очаквания, продиктувани не от дълбините на сърцето, а от социалните разбирания за родов дълг и материална обезпеченост. Авторката улавя онези вълнения и трепети, характерни за първата любов, но и за сродните души. Фокусира вниманието върху дребни жестове с безобразно голяма стойност, и върху погледи, които разказват повече от думите. Любовта не крещи, а тихо заявява своето присъствие. В родословното си дърво Мария Тереза многократно бе забелязвала разликите между брака без любов в лицето на нейните родители, и онзи съюз, основан на взаимно уважение, обич и признателност, каквито виждаше у своите баба и дядо. Беше трогателна връзката, която героинята имаше със своя дядо, а болката от загубата му пробиваше през страниците и рефлектираше върху читателя. Също толкова свидни бяха и моментите, които споделяше със своята баба. Тя единствена имаше очи за бурите в душата на внучка й. Тази обич се оказа универсалния език между поколенията, но тъй като отсъстваше при родителите на Мария Тереза, те като че ли така и не успяха да я разберат. Тя бе и ключът към превръщането на една къща в дом.
“Първата ни целувка е винаги с очите. И трябва да е истинска.”
Доста по-сложна беше динамиката между майка и дъщеря и може би тук е единственият момент, в който читателят би осъдил за нещо главната героиня. Но идеята, че обременяваме децата ни със собствения ни товар, и страхът да не повторим грешките на миналите поколения, изграждаха известно алиби за Мария Тереза.
Понякога просто трябва да открием в себе си това, което не обичаме у другите, за да бъдем щастливи.”
“Кой се страхува от светците на дома” е и доста библиофилска книга – само един читател може да симпатизира истински на друг, който използва литературата като убежище. Книгите успяваха да прогонят самотата и да послужат като прозорец към друга реалност, така недостижима за Мария Тереза. Но повече ми хареса как Сара Дуарте Брандао използва четенето като мост между поколенията, като универсален език, който помага на историите да бъдат разбрани правилно, да пренасят послания и да намерят нов финал, който да отговаря по-добре на тяхната същност.
Човек може да съществува само във връзка с друг човек. Ние винаги сме братя, деца, родители, любовници, братовчеди или приятели. Бабата на Мария Тереза знаела само как да бъде съпруга… Страхуваше се, че в оставащото й време няма да знае как да бъде нещо друго освен вдовица.”
“Кой се страхува от светците на дома” е кратък, но съдържателен роман, натоварен с дълбока символика, силни послания и чувствен език. Книга, която е поднесена на малки порции, но поглъщаш на един път, защото не можеш да се наситиш на всички вкусове на живота, които авторката е забъркала между страниците.
За разлика от хората, водата има съвършена памет. […] Водата пази всичко, което сме изгубили в морето – пръстен или любов – защото знае, че ако е добре съхранено, онова, което е ценено, накрая винаги се връща.
