“Безсмъртниците” от Клоуи Бенджамин беше една от най-коментираните книги за втората половина на 2018-та и определено ми беше предизвикала любопитството, най-вече заради дръзкия въпрос на корицата – “Ако знаеше датата на смъртта си, как щеше да изживееш оставащото време?”. Историята се оказа донякъде философска, но безспорно провокативна и интересна, затова мисля, че заслужава да й се обърне внимание.
“Безсмъртниците”:
- Автор: Клоуи Бенджамин
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 368
- Година на издаване: 2018
- Гледни точки: 4
- Издателство: Анишър (Егмонт)
Годината е 1969-та и четири деца на възраст между 12 и 9 години са изкушени от идеята да разберат какво ги очаква в бъдещето и най-вече – колко дълъг ще е животът им и коя е датата на тяхната смърт. Децата на семейство Голд събират куража да посетят дома на мистериозна жена, която хората в квартала познават с необичайната й дарба. Един от тях си тръгва примирен и смазан от наученото, за друг това е поредното доказателство, че магията съществува, трети предпочита да живее в отрицание, а четвъртият се убеждава, че ако искаш да оцелееш, трябва да си предпазлив. Всяко от децата тръгва по своя житейски път, но споменът от този съдбоносен ден остава завинаги с съзнанието им и поема контрола над живота им.
“Безсмъртниците” от Клоуи Бенджамин е книга, която коментира вечната тема за живота и смъртта, но по необичаен и доста любопитен начин, плъзвайки се по тънката граница между измислица и реалност. Историята е подчинена на въпроса как бихме живели, ако животът ни имаше срок на годност и дали не бихме станали жертва на собствените си страхове, манипулирани от късче информация, която не е трябвало да получаваме. В главната роля виждаме двама братя и две сестри с различни, но все пак близки тълкувания – всеки от тях получава трибуна, от която да сподели с читателите тревогите и разсъжденията си, затова и книгата е разделена на 4 части, които преливат една в друга.
Авторката балансира сериозната и леко мрачна тематика със семпъл и изчистен стил, донякъде напомнящ този на класическата американска проза. Не е лесно да говориш за нещо толкова комплексно и значимо с прости думи, но Клоуи Бенджамин някак успява, при това без да звучи повърхностно или клиширано. Освен това намесва допълнителни въпроси, свързани с религията, приемането на различните, справедливостта, със семейството, дълга, самотата и старостта. И ако първата история звучи някак предсказуемо, то за следващите няма как да знаем каква съдба е отредила авторката за своите герои.
Предсказването на бъдещето е толкова благословия, колкото и проклятие. Гадателката твърдеше, че думите й са най-големия подарък, защото позволяват на хората да изживеят пълноценно дните си, да завършат делото си, да се сбогуват и да си отидат с мир. Но всъщност героите подчиняваха живота си на тази информация и не виждаха пътя, който имат да извървят, а само финала, който винаги идваше прекалено рано. Подсъзнателно те вземаха решения, които предопределяха съдбата им и създаваха илюзията за свобода, но всъщност ги вкарваха в затвора на страховете им и в крайна сметка ги водеха към смъртта.
Саймън беше най-младият и най-мотивираният да изживее дните си пълноценно, без да се лишава от нищо, защото разполагаше с най-малко време, но може би хаосът и паниката, които владееха душата и дните му го тласкаха към трагичния завършек. Клара беше човек, който не можеше да живее в рамките на познатото и обикновеното – тя не само правеше магии, но и вярваше в тях, понякога сляпо и безотговорно. Даниъл маскираше страховете си със скептицизъм и отрицание, търсеше несъществуващи факти, с които да подкрепи тезата си и които да му върнат контрола, който беше изгубил над живота си. Варя избра най-безопасния път, който се оказа и най-дълъг, но също скучен, самотен, пуст. Струваше ли си?
С “Безсмъртниците” Клоуи Бенджамин ни припомня, че ние сами избираме как да живеем. Дали ще извлечем максимума от живота, или ще отмятаме дните до края му, е изцяло в наши ръце.
