Ако трябваше да съставя списък с любими книги на всички времена, то “Забравена истина” от К.А. Тъкър спокойно ще се настани на някое от челните места. История за любовта, за втория шанс, който съдбата понякога подарява, за убежището, което намираме в прегръдките на правилния човек.
“Забравена истина”:
- Автор: К.А. Тъкър
- Жанр: Романтика
- Страници:
- Година на издаване: 2018
- Гледни точки: 2
- Издателство: Ибис
Въпреки множеството наранявания и състоянието, в което е открита, една млада жена оцелява, но сега е изправена пред друг проблем – тя не помни коя е, нито какво се е случило с нея. Дали умът й не я предпазва, като се опитва да й подскаже, че миналото е прекалено болезнено? С ново име и възможност да започне отначало, Уотър поема по трудния път да изгради живота си наново. Тя се мести да живее във фермата на жена на име Джини – сприхава и затворена дама, която се чувства най-спокойна зад оградата на своя дом и в компания на конете си. Освен на нея Уотър може да разчита на нейните съседи, които всъщност са шерифа на градчето, лекуващия й лекар и тяхната дъщеря. Но човекът, който наистина привлича вниманието на Уотър, е синът им – Джеси. Възможно ли да е се влюбиш в напълно непознат, или може би сродните души никога не се забравят?
“Забравена истина” е от книгите, които обичам да препрочитам, защото независимо, че в ръцете си държа вече познат сюжет, емоцията остава все така силна. Написана като пъзел, който редува минало и настояще, книгата успява едновременно да ме държи в напрежение, но и да ме разнежи, като ми споделя една от най-въздействащите и оригинални любовни истории, на които съм попадала. Когато я прочетох за първи път, вече бях влюбена в стила на К.А. Тъкър и следях с интерес всичко, което тя публикуваше. Но от всичките й книги “Забравена истина” единствена поставя началото на един характерен и разпознаваем неин почерк, който я превръща не просто в поредния автор на любовни романи, а в талантлива писателка, която умее да изненадва и провокира читателя.
“Забравена истина” е роман, посветен на Голямата любов – онази, която разпознаваш от километри; която те преследва в сънищата ти; която те привлича като магнит и ти не можеш да й устоиш. И не говорим само за изпепеляваща страст и моментна еуфория, а за онова състояние, в което мечтаеш за общо бъдеще с човека до теб; в което правите планове и мислите преди всичко за щастието на другия. Става дума за любов, в която се оглеждат думи като самоотрицание и саможертва. Не знам дали защото връзката между Уотър и Джеси беше като забранен плод, или защото двамата си пасваха толкова добре, но тяхната история беше по-зареждаща и вдъхновяваща от куп други романтични приказки, които съм изчела.
Но както вече споменах, сюжетът не е единственото, което ме спечели в “Забравена истина”. К.А. Тъкър има изключителен стил на писане и много харесах метафорите, които използваше, когато изграждаше своята героиня. Именно сред тях откриваме и посланието, че истината е като водата – рано или късно си пробива път и излиза на повърхността. Но водата е и стихия, чиято сила не можеш да контролираш – идея, която се оглежда в образа на Уотър. Разместването на времевите пластове правеше историята динамична, внасяше елемент на загадъчност, напрежението ескалираше и уж четях една книга, а сякаш се вълнувах за две. Беше истинско удоволствие да проследя как Уотър се влюбва в Джеси, защото връзката им олицетворяваше най-важната идея в романа – умът може да забравя, но сърцето помни.
Имаше и куп други детайли, които ме накараха да обикна книгата – гостоприемството на семейството на Джеси, личната история на Джини (жената, която приютява Уотър) и красивите завивки, които шиеше, хипотерапията (лечебната езда) и хармонията, която Уотър откри в живота във фермата.
Не знам какво да кажа, за да ви убедя да прочетете “Забравена истина” – това е книга, за която колкото и да говориш, не можеше да опишеш с думи уникалното чувство, което те преследва, докато я четеш. Чувството, че си попаднал на завладяваща история и на изключителен автор.
