“Разказът на прислужницата” – Маргарет Атууд

“Разказът на прислужницата” от Маргарет Атууд бе обявена за най-четената книга на 2017-та година по данни на Amazon, а през декември се появи и по нашите книжарници. С какво историята на авторката е провокирала такова внимание, заслужава ли си наистина признанието и за какво всъщност става въпрос в “Разказът на прислужницата” – споделям с вас моето ревю.

“Разказът на прислужницата”:

• Автор: Маргарет Атууд
• Жанр: Антиутопия
• Страници: 416
• Година на издаване: декември 2017 в България
• Гледни точки: 1
• Издателство: Orange Books

Книгата разказва за живота на прислужницата Фредова, чиято задача е да дари семейството, което я притежава, с дете, защото ако не го направи, ще бъде прогонена и ще стане една от Нежените, които се борят за оцеляването си. Фредова е сред малкото жени в Галаад, които могат да имат деца, но това не я прави специална, а по-скоро превръща ежедневието й в кошмар – от безвкусното и уж полезно меню до ограничената свобода, липсата на права и унизителните сексуални “ритуали” всеки месец. Прислужницата с аленочервена рокля (както и останалите като нея) предоставя тялото си за разплод, но във всеки един момент би избрала смъртта пред същестуването, на което е обречена, стига да разполагаше с подходяща възможност. Само че в Галаад всичко е внимателно изчислено – вярата в Бог се е превърнала във фанатизъм, кастите са строго дефинирани, а на някои от жените им е отнето дори правото да избират дали да сложат край на живота си. Единственото спасение за Фредова са спомените й за времето, когато е била свободна. До преди три години тя е била майка и съпруга, имала е работа и собствени пари, била е щастлива, но не го е осъзнавала. Докато тихомълком не настъпил превратът и съдбите на хиляди жени като нея били променени завинаги – миналото им е било изтрито, децата отнети, а любовта се превърнала в мираж, който те спрели да гонят. Това ли наистина очаква Фредова сега – страх, отчаяние и празнота? 

Да си призная, отдавна не бях чела нищо в жанра Антиутопия, а всъщност много харесвам такъв тип книги, може би заради баланса между реалност и измислица. Авторите на подобни истории ти представят идеята си за бъдещето и развитието на обществото. Искрено се надявам “Разказът на прислужницата”  да не оправдае прогнозите на Маргарет Атууд, защото картината, която авторката ни рисува, е доста обезпокоителна.

Според мен книгата е олицетворение на фразата “На точното място и в точния момент”. Истината е, че “Разказът на прислужницата” е публикувана за пръв път през 80-те години на миналия век, но покрай екранизацията на романа и събитията по света, историята като че ли звучи по-актуално от всякога. В нея Маргарет Атууд коментира множество наболели проблеми от типа на половата дискриминация и правата на жените, фертилитет и сурогатно майчинство, религия и фанатизъм, кастово разделение между социалните прослойки, мълчаливи преврати и налагане на диктатура. А резултатът от един такъв свят всъщност е много прост и представлява живот без любов.

Има различни видове свобода, казваше Леля Лидия. Свобода за и свобода от. В дните на анархията беше свобода за. А сега имаме свобода от. Не я подценявайте.”

Историята на Фредова звучи меко казано алармиращо. Тя е плашеща, тягостна и задушаваща, звучи ту отчаяно, ту борбено. Може би най-правилно е да се каже, че “Разказът на прислужницата” е вид предупреждение, защото това, за което се говори в книгата, е и нашето бъдеще, ако го позволим, ако останем мълчаливи и безразлични. Ако се откажем от правото на избор и на мнение, ако вместо да търсим компромис и бъдем толерантни, предпочетем да изолираме различния (или дори ликвидираме). “Разказът на прислужницата” е прожекция за бъдещето на съвременния свят, в който обществото е способно на крайности – и в мисленето, и в действията си.

Тук ли си?, прошепвам. Истинска като този живот и точно толкова грозна, прошепва Мойра в отговор.”

Две неща не ми допаднаха в “Разказът на прислужницата” и може би те определиха крайното ми мнение за книгата, а именно, че е леко надценена. Първо, не съм фен на прекалено песимистичната картина за развитието на човечеството, още по-малко смятам, че жените така лесно биха се отказали от борбата си за равноправие. Струва ми се, че авторката влиза в противоречие – уж историята е феминистки настроена, а като че ли на моменти подценява характера и възможностите на жените, представяйки ги като безгласни букви по време на преврата в Галаад. Другият минус за мен беше стилът на писане – леко монотонен и еднообразен. Историята в по-голямата си част представлява безкраен монолог на главната героиня, който в определени моменти звучеше депресивно, в други – обнадеждаващо, а в трети – объркано.

Така или иначе, не може да се отрече, че “Разказът на прислужницата” от Маргарет Атууд е книга, на която трябва да й се обърне внимание. Стряскаща, смела, дръзка, може би тя е необходим урок, който едновременно да ни покаже от какво да се пазим, но и да ни насърчи, защото докато не допускаме историята да стане реалност, надежда винаги има!