Беше един от онези дни. Дни, в които отваряш първата страница на една книга и тя оставя отпечатък завинаги в сърцето ти. Хубавите книги не можеш да ги опишеш с думи, усещането от осъществения контакт между читател и автор е прекалено лично, специално. Ако още не знаете за какво ви говоря, значи сега ви е време да прочетете “Афиши в огледалото” от Радостина А. Ангелова.
“Афиши в огледалото”:
- Автор: Радостина А. Ангелова
- Жанр: Съвременна българска проза
- Страници: 352
- Година на издаване: ноември 2017
- Гледна точка: множество
- Издателство: Софтпрес
“Афиши в огледалото” проследява две истории. Първата ни среща с българската театрална актриса Роза Попова и ни разказва за три повратни години от нейния живот – между 1899 и 1902г. Авторовото внимание се концентрира върху ролите й на сцена и заслужената слава, върху първите й стъпки в поезията и света на литературата, върху брака й с поета Стоян Попов и върху най-изявения й ухажор Тодор Богданов. Макар всички да са били омагьосани от Роза и нейния талант, когато любовта на Тодор нанася финалния си удар върху актрисата, плъзват серия от слухове, опетняващи нейната личност и в крайна сметка днес я превръщат в едно от многото забравени имена на българския театър. Втората история се развива в наши дни (март 2017) и ни запознава с Лия, но този път читателят има възможност да надникне само в шест дни от нейния живот. Шест дни, през които тя успява да срещне чаровен непознат, да се съгласи да му помогне в тайния му заговор, да попадне на стар афиш от постановка с актрисата Роза Попова и да се влюби. Но покрай зараждащите се любовни трепети Лия трябва да решава и лични проблеми, свързани с пристрастения й към хазарта баща, отчаяната й майка и объркания й по-малък брат. И сега, и преди 100 години животът в София следва своя път – понякога пълен с криволичения като големи въпросителни, друг път целенасочен и устремен към щастието.
Често запалените читатели споделят мисли от типа “Да се изгубим в света на добра книга, ароматно кафе и дъждовно време”. Аз имам по-конкретна покана – да се изгубим в света на Радостина Ангелова, защото там винаги е толкова хубаво, уютно и приятно, че не ми се иска да си тръгвам. “Афиши в огледалото” е поредната доза нежност и любов, които авторката поднася на читателя с финес и мисъл към детайла. Там оставаш пленен от образа на стара София, от магнетизма и отдадеността на една талантлива актриса, която днес малцина помнят, от откровеното редуване на горе и долу в живота на една обикновена млада жена, каквато е Лия, от тръпката да срещнеш непознат, но да чувстваш, че си го познавал много преди да се намерите.
Когато е влюбен, мъжът, дори да не е бил никога рибар, хвърля въдица. Закача на нея собственото си желание, слага за всеки случай щипка искреност и неизменно оставя дъх на мускус. После замята. Понякога жената, към която е насочено цялото това усилие, долавя стръвта. Друг път я вижда, но се прави, че я няма. Случва се на кукичката да се хване съвсем различна риба, неочаквана и със сигурност изненадваща за рибаря. Мъжът обаче е упорит. Мъжът и милионите мъже преди него, които са скрили последния си дъх в костите му, са изкусни в този занаят – чакането…”
Радостина Ангелова пише с изключителна лекота и забележителен талант. Спечели ме като почитател не толкова заради сюжета, въпреки че историите й са увлекателни и близки, а по-скоро със стила. Обожавам метафорите, които използва – оригинални, красиви, предаващи до съвършенство емоцията, която преживяват и нейните герои. Сред редовете цари някакво блажено и много заразително спокойствие, затова и четенето на “Афиши в огледалото” действа като мехлем за душата, като своеобразна психотерапия. На моменти от абзаците струи лека меланхолия, но мисля, че точно тя прави историите на Роза и Лия така омагьосващи.
“Там, където идва любовта, настава светлина. Но там, където лумна светлина – започват да се появяват и сенки. Многото светлина кара хората да хвърлят плътни сенки. А в сянката нищо читаво не може да вирее, само болести и проблеми. И по тези сенки влюбените се разпознават най-добре, няма начин да се скрият”
Харесах използването на кратки изречения, когато авторката акцентира върху доминиращо чувство, включването на стихове и поетични препратки, описанията на София, които припомнят на читателя, че тя е нещо повече от задъханата и понякога пренаселена столица. Разходките из софийските улици от разказите на Роза Попова бяха като пътуване назад във времето, а последвалите такива с Лия и Макс показваха колко се е променил градът за тези 100 години, но и колко от чара и красотата си е запазил. Много интересено ми беше да прочета за развитието на културния живот у нас преди цял един век – когато посещаването на театрални постановки се е приемало като форма на просветление и несравнимо духовно богатство, а не просто като възможност да се отбележиш в социалните мрежи; когато поети и писатели са творили стихове и песни, които днес учим и са емблема на нашето културно наследство. Спомних си, когато в училище учих за кръга “Мисъл” и неговите членове, и сега ми беше толкова хубаво да ги видя споменати из редовете на романа. Като че ли, вторачвайки се в чуждите имена и модерното изкуство, забравяме за нашите талантливи творци.
“Любовта не е нито виновна, нито невинна. Тя само е. Тревата се моли за вода – водата няма нужда от трева, за да съществува…”
Допадна ми също, че образите й са внимателно подбрани и отлично изградени. Не бях чувала за Роза Попова, но се радвам, че някой си е спомнил за нея, защото очевидно тя е една забележителна жена. От вдъхновяващия й талант до плахата й обич към съпруга й и обърканите й чувства към Тодор – Роза Попова е имала живот, достоен за книга. Хареса ми, че героинята й е изградена правдоподобно – не е представена нито само като лоялната съпруга, с чиято деликатност някой е злоупотребил, нито като неопитна и егоистична кокетка, поддала се на изкушението да флиртува. Роза Попова е просто жена, подвластна на суетата и ласкателството да бъде ухажвана и харесвана. Дали е постъпвала правилно – сигурно не, но едва ли слабостта й е трябвало да бъде наказана толкова жестоко от обществото. А и къде е границата между възхищението, любовта и обсебването? Каква е цената на славата?
“Най-често произнасяната дума в дома им беше “няма”. Лия можеше да я раздели на срички, можеше да преброи звуците, но едва ли някога щеше да проумее как в толкова малка дума може да потънат и да се удавят човешки животи: нейният и на цялото й семейство.”
Другата героиня, Лия, пък я почувствах много близка. Харесах чувството й за хумор, оправдавах предпазливостта й, съчувствах й за тревогите и проблемите, с които семейството й съзнателно или не я товари. Имаше една сцена към края на книгата (не искам да ви я издавам), която наистина ме докосна и просълзи. На фона на сивотата и обременеността на ежедневието спонтанно се ражда любовта – под звуците на пианото и в отражението на огледалото, което неволно пази спомена за една актриса. И е толкова красиво и лирично, че няма как читателят да не усети вълнението от тези първи трепети.
“Афиши в огледалото” от Радостина Ангелова е роман, който ще ви докосне и който ще ви накара да се влюбите. Ще бъдете омагьосани от актрисата Роза Попова, но и от жената със същото име, ще се влюбите в деликатния образ на Лия и в нейната неподправена същност, ще видите София през други очи – оживена, аристократична и специална, също както двете героини от романа.
П.П. И в корицата ще се влюбите – направо не мога да спра да въздишам по нея!
