“Трите дъщери на Ева” от Елиф Шафак

Казват, че третият път е на късмет. При мен правилото се потвърди с новата книга на Елиф Шафак, която се реших да прочета. До момента съм се пробвала два пъти да разбера защо е целият шум около книгите й, но не бях толкова впечатлена, колкото очаквах да съм. С “Трите дъщери на Ева” отношението ми се промени, защото намирам книгата за актуална, дълбокомислена и полезна.

“Трите дъщери на Ева”:

• Автор: Елиф Шафак
• Жанр: Съвременна проза
• Страници: 416
• Година на издаване: 2017
• Издателство: Егмонт

“Трите дъщери на Ева” разказва историята на Пери – туркиня, днес съпруга на бизнесмен, нещастна от ролята, която е приела да играе в живота, но също примирена със съдбата си. Авторката разказва за детството на Пери и средата, в която е израстнала. Баща й – светски ориентиран, вярващ в науката, образованието и прогреса, а майка й – строга и религиозна до фанатизъм. Раздвоението между двамата родители се пренася и върху отношенията между децата им. По-големият брат на Пери подкрепя баща си, по-малкият – майка си, а момичето за пореден път се явява балансьор. Предвид разликите в разбиранията на родителите й за Бог е някак нормално Пери да е объркана, когато става дума за вяра, религия и Аллах. Самата тя избира да заимства по нещо от на пръв поглед контрастните убеждения – подобно на майка си и тя има страхопочитание от Бог, вярва в силата му и затова се моли за семейството си, но вместо да отделя време за наизустяване на цитати от Корана или да следва сляпо по-консервативното му тълкуване, тя избира да вложи усилията си в образование, книги и наука. Упоритостта и знанията й я отвеждат в Оксфорд, където прекарва една драматична и емоционална година в търсене на отговори на важни за нея въпроси. Там се запознава с Ширин – мюсюлманка, разкрепостена, свободолюбива и с модерно мислене, която отказва да подчини живота си на религията, въпреки че също вярва в Аллах. Среща и Мона – отново мюсюлманка, много набожна, носи хиджаб, но в същото време активистка, феминистка и твърдо решена да убеди околните, че не всеки мюсюлманин е краен в убежденията си. Записва се и в курса на професор Азър, който с нестандартните си и иновативни методи, се опитва да научи своите студенти, че всички религии могат да съжителстват в мир, ако хората са по-отворени един към друг. Но заради серия от драматични събития годините в Оксфорд и приятелствата й с тези две момичета са дълбоко погребани. Днес заради социалния статус на мъжа си Пери е длъжна да присъства на събития, които я отегчават заради лицемерието и повърхностното мислене на повечето представители на светския елит. По време на една такава вечеря Пери решава да загърби страховете си и да потърси своето минало, за да се почувства отново свободна и в мир със себе си.

“Трите дъщери на Ева” от Елиф Шафак беше едно философско обобщение на ситуацията по света днес и в същото време обръщение на авторката към всички народности, изпращайки посланието си чрез личната история на главната героиня. В глобален аспект книгата засяга важни и актуални теми, свързани наболелите проблеми на обществото – тероризъм, ислямофобия, дискриминация към различните. В по-конретен план Елиф Шафак концентрира вниманието си върху разделението в Турция и сблъсъка на идеи и разбирания, който се наблюдава там през последните години.

Посланието на Елиф Шафак се състои в убеждаването на хората, че трябва да бъдат толератни един към друг, за да съжителстват в мир, а за целта трябва да осъзнаят, че не винаги техният избор е правилният. Понякога няма нищо лошо в това всеки да живее според собствените си разбирания, особено ако те не вредят на никого. И тук идва другата засегната тема –  категоризирането на обществото, налагането на рамки и стереотипи, подхождането с предразсъдъци към дадена личност заради религията, расата или друг “конфликтен” признак.

Има едно златно правило, което уважавам и искам и ти да следваш. Не вярвай на нищо, което не си видял с очите, чул с ушите, докоснал с ръцете и схванал с ума си.”

Една от героините на авторката, Мона, твърдеше, че тя е мюсюлманка, силно набожна, но това не означава, че подкрепя престъпленията към човечеството, които някои оправдават със субективното си тълкуване на Корана. Ислямофобията е течение, което всеки ден набира все повече последователи, но тогава светът попада в един омагьосан кръг, тъй като едно престъпление ражда друго и обратното. Авторката апелира да има диалог между религиите, за да видят нейните представители, че независимо дали говорят за Аллах, Христос, Мохамед, Буда и т.н. в крайна сметка те споделят едно и също – вярата в по-висша сила. А какво е Бог всъщност е друг въпрос, който Елиф Шафак задава на читателите си. Колкото хора по света, толкова и мнения по темата, защото накрая липсата на научни доказателства отново свежда дискусията до един генерален извод, а именно – Бог е сила, усещане, вяра. Той е общ, но и личен.

“Оставете го да говори. Идеите трябва да бъдат предизвиквани от други идеи…”

Трябва да отбележа, че Елиф Шафак подхожда доста смело към темите, които много политици, духовници и популярни лица избягват да коментират заради опасността от прекрачването на границата на добрия тон и грешното разтълкуване и заиграване с думите. Чрез образа на главната героиня тя подкрепя идеята, че човек може да вярва в Бог, без да спазва религиозните догми или да се превръща във фанатик, за да спечели одобрението Му.

На фона на темата за вярата, религията и толерантността Елиф Шафак обръща внимание на политическата ситуация в страната й. Обсъждат се важни въпроси като какви са предимствата на демокрацията и кога тя може да бъде опасна, каква е връзката между образования избирател и политиката, защо няма “незловредна диктатура”.

Според мен властта е като чесъна – колкото повече ядеш, толкова по-силно миришеш”

Главната героиня Пери е противоречив образ, което до някъде е оправдано, имайки предвид, че тя самата е доста объркана. От една страна, много хора биха се оприличили с нея – защо трябва да се категоризира нечия вяра, защо човек трябва да избира, когато може да живее с няколко “избора”, защо хората трябва да се разделят на За и Против, вместо да подходят с разбиране към доводите на опонента си. От друга страна, тя често се проявяваше като слаб характер – винаги притеснена да не обиди някого с личните си възгледи или да не каже нещо неподходящо. Мълчанието й се превръща в пасивност (буквално и преносно). Проблемното й минало и трудното детство са я формирали в тъжната и депресирана личност, която е днес, но най-голяма вина за състоянието й има себеомразата заради грешки, които е допуснала. Все пак образът й търпи градация, след като в края тя е готова да изрече истините, от които се е страхувала.

Останалите образи бяха колоритни и интересни. Споровете между майката и бащата на Пери бяха като излагане на аргументи в подкрепа на науката и на религията. Шерин пък беше въплащение на модерно мислещия човек, а Азър – на учителя, който е отдаден на мисията си да формира мислещи хора с обосновано мнение.

“…няма такова нещо като малък бог…”

Като цяло “Трите дъщери на Ева” ми допадна много. Макар стилът на писане на авторката да ми идваше прекалено натруфен заради множеството метафорични сравнения, които използва, не мога да отрека, че написаното от нея ме накара да се замисля и да открия, че до голяма степен подкрепям нейните истини.