За мен 90-те се оглеждат в спомените за горещите лета в Пловдив, когато още не се слагаха климатици, а вечерите прекарвахме на терасата на нашата къща и аз хапвах най-вкусния таратор. Научих се да чета през 90-те и тогава пак прекарвах повече време между книжките и листовете хартия, както и сега. Събирах си изрезки от списания и си мечтаех някой ден да имам свое (за принцеси, разбира се). Но 90-те далеч не са били толкова идилични за всички и именно затова посегнах към „Истории от 90-те“, които Невена Дишлиева-Кръстева е събрала.
„Истории от 90-те“:
- Съставител: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Разкази
- Страници: 279
- Година на издаване: 2019
- Издателство: ICU
„Истории от 90-те“ – пъстри и разнолики като времето, за което разказват. Много исках да прочета книгата, защото самата аз съм набор на 90-те, затова ми беше интересно и любопитно да видя другите гледни точки за едни години, за които аз, благодарение на детския ми наивитет, имам късмета да си спомням повече с усмивка, отколкото с разочарование или негодуване. Но истината е, че 90-те са доста противоречиви години – едно бурно десетилетие, в което политическите промени и сътресения са накарали хората да се лутат между сигурността на познатото и необходимостта от новото. Олицетворяват стремежа да поемеш по различен път, в друга посока, но за съжаление си се качил на грешния автобус и той вместо да ускорява, ту буксува на едно място, ту потегля, но с (твърде) бавни темпове.
Някои от авторите в книгата са подходили с ирония към 90-те, други не са скрили разочарованието си, трети са се постарали да запомнят хубавите моменти, затова се обръщат с носталгия назад. Едно обаче е сигурно – 90-те е десетилетие, което предизвиква бурни емоции и не можеш да останеш безразличен към него. В много от разказите ясно личи сблъсъкът между надеждите на хората и постепенното обезкуражаване, което ги завладява. Очакванията за падането на различни бариери и за отворени граници (не само физически, но и мисловни) се оказват неоправдани за мнозина и този преход, за който всички говореха като бях малка, така и не е завършил толкова години по-късно.
Направи ми впечатление, че за много от авторите в книгата 90-те се свързва със загуба на близък човек, със сблъсък със смъртта, с поставянето на нов етап в живота, но и с една празнота, която остава незапълнена през годините. Говореше се много за ролята на журналистиката, за компромисите и налагането на друга форма на цензура, за свободата на словото и необходимостта то да бъде бранено. Няма как да говорим за 90-те, без да намесим престъпните групировки или казармата, протестите и барикадите, но честно казано, повече ми бяха интересни разказите, в които хората превъртаха лентата назад с лека усмивка. Защото тогава са се зародили трайни приятелства; защото хората са общували помежду си, а не се заравяли безразлично нос в телефона.
Музиката също често присъстваше в историите, които разказвачите споделяха – понякога беше фон, друг път действащ герой. Интересно е колко много неща са се казвали с думи и мелодии тогава и как една песен е била способна да маркира цяло десетилетие в спомените на даден човек. Днес, за съжаление, и българската музика, подобно на политиката и обществото, често изпада в крайности – понякога вдига много шум, а друг път мълчи и подминава.
И тъй като става въпрос за разкази, сигурно всеки читател ще си намери любим сред страниците на „Истории от 90-те“. Моят е на Ива Колева, защото до голяма степен отговаря на това, с което аз бих рамкирала 90-те, но харесвам много и историите на Петя Кокудева, Деляна Манева, Райчо Ангелов.
Накратко, определено мисля, че „Истории от 90-те“ е книга, която трябва да се прочете, независимо дали обичате разкази, дали познавате хората, които са споделили историите си, или пък никога не сте чували за тях. Не това е важното. Важни са смисълът, посланието на тази книга. Важно е да спрем да се лутаме и да вземем да го открием най-после този верен път.
