„Да дочакаш утрото“ – Лиз Мъри

by Хриси

Щастието е понятие, което всеки тълкува различно. И все пак сигурно всички ще се съгласите, че да разчиташ на подкрепата и обичта на семейството ти, да имаш достъп до образование, да носиш в сърцето си мили спомени от детството попадат в дефиницията за „щастие“. Лиз Мъри не е от „щастливците“, които могат да се похвалят с такова богатство, затова в „Да дочакаш утрото“ тя разказва колко труден и уморителен е пътят от мизерния апартамент на родителите й наркомани, от улицата, която единствена е готова да те приюти, до университета „Харвард“.

„Да дочакаш утрото“:

  • Автор: Лиз Мъри
  • Жанр: Биографичен
  • Страници: 368
  • Година на издаване: 2019
  • Гледни точки: 1
  • Издателство: Вакон

Лиз е второто дете в семейството на родители-наркомани. Като малка тя си няма представа как изглежда отвътре дома на едно любящо семейство, как се държи една грижовна майка към своите деца, с какво се хранят нейните връстници и колко често се къпят – въпроси, чиито отговори изплуват постепенно, но вместо да послужат за спасителен пояс на Лизи, като че ли още повече я тласкат към дъното на отчаянието и я ограбват от надеждата, че един ден родителите й ще се променят. Когато Лиз е на 15, тя живее като бездомник по улиците на „Бронкс“ или се крие в домовете на нейни приятели или познати. Решава, че е време да промени живота си, след като научава, че майка й е починала и вече не разполага с възможността да поправи връзката помежду им. Лиз печели стипендия на „Ню Йорк Таймс“, а след това получава и университетската си диплома. За дългия път нагоре, тя разказва в своята книга.

Не бях попадала на „Да дочакаш утрото“ от Лиз Мъри – честно казано, дори когато я видях, не бях сигурна, че е моята книга. Струваше ми се твърде сурова, изглеждаше ми мрачна и меланхолична, а като разбрах, че е биографична, съвсем се бях разколебала, защото едно е да четеш за човешката болка в един измислен свят, съвсем друго е да знаеш, че всичко написано е истина. Но погледът на детето от корицата все пак не ми позволи да извърна глава и в крайна сметка се радвам, че дадох шанс на Лиз. Дали първото ми впечатление се оказа вярно? И да, и не.

Животът е такъв: в един момент всичко е наред, а в следващия всичко се променя. Хората се разболяват. Семействата се разпадат, приятелите понякога ти обръщат гръб. Докато седях там, осъзнавах какви светкавични промени бях преживяла, но не чувствах тъга. Изведнъж, незнайно защо, на нейно място се появи друго чувство – надежда. Щом животът може да се промени към по-лошо, значи може и да се промени към по-добро.“

В „Да дочакаш утрото“ Лиз Мъри наистина разголва душата си – уязвима, открита, болезнено откровена, тя разказва за моменти от живота си, които трябва да са изпълнени с обич и детски смях, а реално са заринати в мизерия и всепоглъщащото усещане за безпомощност и безизходица. Да четеш как едно малко момиче гладува, как родителите му се вълнуват повече от следващата си доза, отколкото дали дъщеря им има обувки на краката си, да виждаш как губи посоката и пропада, без да има кой да й подаде ръка, е разтърсващо и емоционално преживяване. Кара те да се замислиш и да оцениш всичко, което си имал, да видиш живота си в перспектива и да си благодарен на съдбата, че не те е пратила в семейство като това на Лиз, защото не всеки разполага с нейната воля да оцелее.

А Лиз наистина оцелява. Нещо повече – за дете, станало жертва на обстоятелствата, на егоистичния характер на родителите си, на тяхната зависимост и най-голяма слабост, Лиз Мъри намира начин да изплува. Хареса ми, че нейната история не беше от онзи тип, при който главният герой от малък знае, че го очаква по-добро бъдеще. Лиз наистина стига дъното, когато е в гимназията, но хубавото на този момент е, че от тук нататък има само един път – нагоре. Втората половина от книгата беше вдъхновяваща, заредена с надежда, с нови сили, с амбиция и желание да докажеш на света, че всичко е въпрос на избор.

Не можех да спася Сам от семейството й, но можех да й бъда приятелка. Не можех да променя Карлос, но можех да го напусна и да се погрижа за себе си. Колкото и да ми се искаше, не можех да излекувам родителите си, но можех да им простя и да ги обичам. Освен това можех да избера да създам живот за себе си, който да не е ограничен от случилото се в миналото ми.“

Лиз Мъри си поставя ясни цели – да завърши образованието си, да не гладува, да има покрив над главата си и започва да работи усърдно за всяка от тях. Понякога животът наистина ти раздава лоши карти, но нейната история служи за пример, че с труд, отдаденост и постоянство можеш да се измъкнеш. И макар всеки ден да ти поднася ново предизвикателство, да тества търпението и волята ти, той също така е още една възможност да поправиш грешките си, да оставиш миналото зад гърба си и да положиш основите на по-стабилно и добро бъдеще.

„Да дочакаш утрото“ от Лиз Мъри като че ли не се оказа толкова мрачна книга, колкото си мислих. Дори напротив – в края те изпълва с надежда, защото ти припомня, че нищо не е изгубено. Докато белите ти дробове се пълнят с въздух, все още имаш шанс. Никога не е късно да започнеш отначало.

 

You may also like

Leave a Comment