Няма роман на Мелиса да Коста, на който да не съм плакала. Интересното обаче е, че винаги е по различни причини. С “Цялата небесна синева” беше заради неизбежността и общочовешкия аспект на темата за раздялата с живота. С “Утрешният ден” бяха по-скоро сълзи на облекчение, че надежда има и независимо колко смазано се чувства едно сърце, докато бие, все още има път пред него. С “Хищници” беше заради родителските провали, отчуждението от добротата и затвора на мислите, които превръщат човека в хищник. Толкова е добра Мелиса да Коста.
“Хищници”:
- Автор: Мелиса да Коста
- Жанр: Европейска проза
- Страници: 448 стр.
- Година на издаване: 2026 г.
- Главни герои: Тони,
- Преводач: Росица Ташева
- Издателство: Колибри
Историята проследява 17-годишния Тони, който бяга от насилието на своя баща и намира убежище сред цирковите артисти. В опита си да се изтръгне от „клетката“ на миналото, Тони застава лице в лице с дивите зверове, за да започне един нов и опасен живот, който го привлича неудържимо. Намира любовта – към една властна жена и към една красива облачна пантера. Изправя се пред склонността си към насилие и способността си да оцелява. Развива маниакалното желание да преуспее на каквато и да е цена. Но всичко се плаща.
От дете съм запленена от цирковото изкуство. Не толкова от самите изпълнения, колкото от начина на живот на трупата – пътуванията, рутината на тренировките, магията на самото шоу и онази мистерия какво се случва, когато зрителите си заминат, а светлините угаснат. “Хищници” от Мелиса да Коста не романтизира цирка – тя го използва за арена, на която герои и животни се учат да контролират хищническите си пориви и инстинкти, докато самата тя възпитава у читателите търпение, човечност, разбиране, нежност. Все неща, чиято липса се усещаше осезаемо и дава отражение върху поведението и характера. И въпреки контраста между моята детска представа за цирка и това, което френската авторка разказва, страшно много харесах “Хищници” и бях запленена от него.
Историята накратко разказва за 17-годишно момче (Тони), което бяга от вкъщи и намира убежище в пътуващ цирк, където първо го наемат за работник, но постепенно се издига до помощник на звероукротителя и в крайна сметка сам става такъв. Но въпреки завареното семейство, законите на цирка, възможностите, които се откриват пред него и тръпката на забранената любов, която го омайва, Тони не може да избяга от демоните си, от усещането за вина, за провал, насадени от неговия баща. Бори се, но не успява, защото дълги години е бил трениран от вероятно най-опасният хищник – озлобения човек, станал родител.
Ключът към успеха се съдържа в три думи: постоянство, любов и търпение. Изглежда тъпо. Но е истина.”
Новият роман на Мелиса да Коста не е толкова драматичен, колкото предишните “Цялата небесна синева” или “Утрешният ден” – той е по-мрачен, по-напрегнат, опасността тук дебне както от клетките на големите котки, така и между шатрите и фургоните, където някои хищници се разхождат свободно. Книга, която е посветена на темата на насилието в различните му форми, на грубата сила, която води до освирепяване, на белезите, които не се виждат и на раните, които гноясват в душата на човек и в крайна сметка го отравят. За желанието на човек да властва, да контролира, да притежава, да бъде забелязан, зачитан и всичко това заради липсата на любов и внимание, които не е получил у дома. Писателката изследва каква е ролята на семейството и какъв е ефектът на родителския пример върху характера и поведението на подрастващите. И това, докато балансира между усещането за дом и приобщаване, което цирковата трупа носи, и характерното за тях номадство. Може би най-много ме привлече интерпретацията за тънката граница между животинското и човешкото – поддаването на импулса , заглушаването на разума, първичността на чувствата. Дори любовта в книгата беше лишена от своята нежна страна, а по-скоро биваше оприличавана на страст, на сурово привличане, на маниакалност, с която един хищник дебне жертвата си.
Ами ние хората изглеждаме цивилизовани, но сме същите като тях – диви зверове, склонни към насилие.”
Бях впечатлена колко сложен персонаж беше Тони – като читател нито успявах да го осъдя като отрицателен герой, нито си позволявах да му симпатизирам. Защото виждах как светлината и мрака се бият в него. Също толкова комплексна ми се стори и Сабрина, чрез която пък се засяга темата за жените, впримчени в токсични, опасни връзки. Изобщо изумително пише тази жена. Стилът й е хипнотизиращ – как размиваше границите между животинското и човешкото, как разменяше ролите на хищниците – онези в клетката, и другите извън нея с камшика, как отключваше първичността у героите и какъв копнеж създаваше да се освободят от клетката на себеомразата си, да изпитат свободата да живеят спокойно, да бъдат обичани. Тази проекция на животинското върху човека и на човешкото и животните е вероятно най-голямото богатство в тази книга.
“Няма ли страх, няма и предпазливост. Хищникът винаги си остава хищник. Никой от тях не е истински дресиран, обратно на това, което предполага занаятът ни. Хищникът, уловил плът в ноктите си, се чувства свръхмогъщ, хилядолетните му инстинкти на ловец надделяват над принудителното му покорство. Никой не може да стане добър дресьор, ако не го е страх.
Бяха ме питали преди няколко дни как усещам книгата в сравнение с предходните две и казах, че е като камшичен удар. Думите плющят по читателя, раняват го бързо и безпощадно и тъкмо когато раните зараснат в рамките на н.яколко страници, следва нов. Суров, рязък, безпощаден роман е “Хищници” от Мелиса да Коста и просто го обожавам.
