Преди излизането на “Утрешният ден” ме помолиха да споделя какво харесах в предишния роман на Мелиса да Коста – “Цялата небесна синева”, и какво очаквам от новата й книга. Отговорих, че очаквам да ми подари надежда – като че ли в днешно време тя е особено ценен дар, за който можем да се уловим в опит да се измъкнем от мрачните мисли. И не сгреших. “Утрешният ден” е онзи лъч светлина, който пръв пробива навъсеното облачно небе. Тя е чувството, което човек изпитва, когато заравя пръсти в земята, за да усети някаква стабилност, да пусне корени. Нежелан край и необходимо начало – това е историята на Аманда, главна героиня в романа, чиято лична трагедия няма да остави никого безучастен.
“Утрешният ден”:
- Автор: Мелиса да Коста
- Жанр: Съвременна европейска проза
- Страници: 296
- Година на издаване: 2025 г.
- Гледни точки: 1
- Главни герои: Аманда
- Преводач: Росица Ташева
- Издателство: Колибри
Аманда е изгубила съпруга си и детето, което очаква. Изолирана в една уединена къща в провинцията, тя живее на спуснати капаци и без връзка с околния свят, неспособна да преодолее мъката си от сполетялото я нещастие. Там попада на календарите и бележниците, в които бившата собственичка е споделяла опита си в градинарството. Аманда се зачита и решава отново да вдъхне живот на изоставената градина. С течение на времето тя влиза в контакт с цветята, зеленчуците, дърветата, със земята, от която черпи силата, необходима ѝ, за да се върне самата тя към живота и да отправи поглед към утрешния ден.
Животът на всеки човек е роман. Главите се нижат една след друга, отбелязват успехи и провали, срещи и раздели, но колкото и да се стараем да държим контрола над наратива, е отвъд нашите способности да предвидим неочакваните обрати в сюжета. В “Утрешният ден” от Мелиса да Коста една жена е принудена да започне нова глава. Ако трябва да сме обективни, даже си е изцяло нов том, в който историята стартира отначало. След като предишната е била брутално прекъсната по средата, сякаш някой просто е дръпнал и скъсал страницата, сега героинята застава пред белия лист и не знае с какво да го запълни. Всеки пишещ знае, че първите редове са трудни – твърде малко думи, твърде много страхове. Пък и в нейния случай отдолу прозират стари чувства и думи, спомени, които надничат през хартията с тъга, а нейното мастило трудно се трие. Но ако има нещо, което този бял лист обещава на човека пред него, то е свобода. Свободата да се разгърне, да запълни редовете с преживявания, нови лица, промени. Искаш или не, пишеш. Животът не те пита, а ти бута неуморно ръката. И именно за тази първоначално инстинктивно отблъсквана, а после горещо прегръщана надежда говори Мелиса да Коста в “Утрешният ден”.
Сюжетът на романа проследява метаморфозата на Аманда – главната героиня, която наскоро е преживяла жестока трагедия. Историята е посветена на изваждането й от пашкула на изолацията и самотата и на преминаването й към нова форма на съществуване, която не включва най-любимите й хора, но я учи да намира красотата и смисъла на това да си жив. Промяната е бавна, болезнена, дори донякъде неочаквана, защото и най-малката капка дъжд може да скърши крилата на новоизлюпилата се пеперуда, а какво остава ако трябва да лети с товара на вината и скръбта. Ден след ден, с малки крачки, Аманда продължава по своя път. Понякога се застоява на някоя спирка – носталгия, скръб, копнеж. Предпочита спомените пред реалността, по-лесно е така. Виждаме фрагменти от едно минало, изпълнено с много любов, която в настоящето не е изчезнала, а е осиротяла. Но после, с помощта на семейството, на приятелите и на вродената ни воля за живот, отново тръгва и след време се появяват нови отбивки – примирение, утеха, радост, вяра. Подобно на градината, за която Аманда се грижи, тя успява да се възроди – дива, различна, укрепнала.
Много ми хареса метафората за човешката душа като градина, както и идеята, че сърцето е врата, която се отваря, когато обичаш, и се заключва, когато останеш сам. Близките помагат много, за да може тази врата да се открехне отново, но истината е, че единствено Аманда държи ключа. В този ред на мисли, харесаха ми и фрагментите, в които героинята говореше как пуска обратно смеха, обичта, живота изобщо. Стилът на писане на Мелиса да Коста е магия, винаги ме очарова. Няма случайности в избора й на думи и наглед обикновени случки – всичко има дълбока символика, заровила корени в благодатната почва на човешката природа, от която могат да покълнат различни емоции, да разцъфнат в душата и да я съживят отново.
Предвид успеха на “Цялата небесна синева”, неминуемо читателят прави сравнение между двете книги на Мелиса да Коста. Общото е характерният стил, неизбежността на злото в нашия живот, както и силната връзка с най-уязвимите и мрачни кътчета на сърцето, но и изворите, от които черпи нови сили. Разликата е, че ако в предишния роман краят беше ясен още в първите страници и едно пътуване вървеше постепенно към предначертания си финал, то тук имаме простор и перспектива, светлина и обещание, че това чакано утре ще дойде и ще е по-добро от предходното.
Едно ревю няма да ми стигне, за да изредя всичко, което харесвам в “Утрешният ден” на Мелиса да Коста. Но и в едно изречение знам какво да кажа за книгата: Бих я препоръчала на всеки.
