Веднъж пронизана от писателското перо на Ирене Вайехо, няма как да остана безразлична към новината, че има преведена на български друга нейна творба. С “Безкраят в стрък тръстика” стана ясно, че писателката борави изкусно с думите, познавайки техните силни и уязвими страни, досущ както ловец е запознат с оръжията си, с които отстрелва плячката си. И не е изненадващо, че Ирене Вайехо за пореден път ме плени – този път уловена в капана на романа “Песента на стрелеца”.
“Песента на стрелеца”:
- Автор: Ирене Вайехо
- Жанр: Исторически, митология
- Страници:208 стр.
- Година на издаване: 2025 г.
- Гледни точки: 4
- Главни герои: Еней, Елиса, Ана, Вергилий, Ерос
- Преводач: Десислава Антова
- Издателство: Колибри
Троянецът Еней, когото мистериозно пророчество сочи като основател на бъдещата римска цивилизация; картагенската царица Елиса, тирското име на Дидона; жрицата Ана, сестра на Елиса, едно от най-старите божества покровители на Рим; бог Ерос, който с тънките си нишки оплита душите на смъртните; и Вергилий, създал по поръка на Август епическата „Енеида“… Като в многогласен хор се нижат – сурови, лирични и мистериозни – разказите на легендарните герои за битки и изгнание, за обречена любов и тежки житейски избори, за политически интриги и жажда за власт и величие, за мястото на жената в изконно мъжка вселена.
“Песента на стрелеца” от Ирене Вайехо е изкусителна книжна примамка. Подлъгва те с по-скромен обем, с обещанието да ти разкаже история, която има вероятност да ти е позната, с ясните и отчетливи гласове на разказвачите, взели дейно участие в написването й. Да се закачиш за кукичката и да отвориш първата страница е най-лесното нещо, а след това талантът на Вайехо ще свърши останалата работа – повлича те надолу към древността и докато се усетиш колко надълбоко в миналото си навлязъл, вече е твърде късно да отместиш поглед от сцените, които се разиграват пред очите ти. А те ще те изумят със своята всеобхватност – сцени на хора, които търсят нов дом и посока; на сразени армии, чиито воини продължават да водят битки; на царица, която брани властта и народа си; на баща, който се страхува за детето си; на влюбена жена и острия език на суетата; на жрица, която не вижда бъдеще, а погром; на любов, която е изначало обречена.
Радвам се, че срещам благодатна почва, защото при първите стъпки на всяка любов напредъкът ми е много уморителен, а и несигурен. Ние, боговете, упражняваме много по-крехка власт от онова, което хората си мислят.”
“Песента на стрелеца” преплита легенда, история и митология. Посветена е на създаването на поемата “Енеида” от Вергилий, в която се разказва за смелия троянец Еней, смятан за родоначалник на Рим. Но Ирене Вайехо избира да се съсредоточи само върху една част от неговия път на запад, свързана със срещата му с Елиса, основателка на Картаген. И чрез собствения си прочит на тази четвърта песен от “Енеида” да ни свърже и с нейния създател, подчинил словото си на владеля, заръчал написването й – Октавиан Август. Така писателката събира в двеста страници мащабна история, пренасяна от векове, ширеща се на няколко морета, обединяваща гръцката и римската култура чрез един персонаж и неговата проява на смелост и далновидност. Използва я, за да отвори теми, характерни за нашето съвремие: за безсмислието на войните и разрухата, до която водят; за позицията на жените във властта и необходимостта непрекъснато да се бранят; за предателството като пряк път към сдобиване с влияние, но и загуба на съвест; за възможностите за налагане на нов ред; за словото като инструмент на пропагандата.
На нас, боговете, няма никога да ни се случат две неща: любов и смърт. Излишно е да казвам, че любопитството ни и към двете е невъобразимо.”
И все пак вероятно ще ви изненадам, като кажа, че “Песента на стрелеца” е преди всичко песен за любов. Една невъзможна, плаха, неосъществена любов, която не доживява време, в което да се разгърне. Докато разказва за чувство, присъщо единствено на смъртните, Ирене Вайехо хитро вплита и божествената гледа точка, като разказва за Ерос и манипулативните му тактики, в които любовта е едновременно награда, но и оръжие. За Елиса и Еней тя е движеща сила, но и болно, уязвимо място, в което врагът се цели. Обстоятелствата и отговорностите ги лишават от възможността да слеят съдбите си, нищо че открай време вървят по сходен път – и двамата като спасители на своите народи, самотници, които търсят споделеност, натоварени с решения за бъдеще, върху което нямат власт.
Щом оръжията замлъкнат и словото разгърне своята мощ, властта има нужда да се обгражда с хора, които умеят да разказват истории.”
Все така поетичен и красив е езикът на Ирене Вайехо, какъвто го познаваме от “Безкраят в стрък тръстика”. Благодарение на своята изразителност постига нюанси в изграждането на образите и в представянето на ключови ситуации, създава усещането за дълбочина на история, която реално е едва загатната (все пак “Енеида” включва 12 песни). Лично на мен най-интересни ми бяха главите на Еней, защото бе представен в светлината на древен герой – някой, който знае що е доблест, чест и кураж и се възползва от шанса да заличи провалите от миналото. Любопитно беше да се влезе в ума на писателя – да се повдигне въпроса за писането по поръчка, за вдъхновението, което няма господар, за различните ъгли, от които може да бъде прочетена една история.
Понякога подозирам, че има дълбока връзка между двете умения, за които най-много се възхищаваме на хората – дарбата им да разказват истории и способността им да обичат.”
“Песента на стрелеца” от Ирене Вайехо е подходящо четиво за всички, които харесват легенди и митология, но поднесени с нов прочит и на съвременен език, адаптирани към проблемите на настоящето. Книга, подходяща и за онези, които като Еней се колебаят дали да следват вече предначертан път, дали да откликнат на импулс и да загърбят последиците, или да следват сърцето, което винаги знае правилната посока.
