Обичам книги, които разказват за хора, отдадени на литературата, защото са като огледало, в което се отразява читателското сърце. В страниците изплуват мисли и чувства, които само един запален читател би припознал като свои. Затова нямаше елемент на съмнение, че искам да прочета “Малинверно” от Доменико Дара, но признавам си, че останах изненадана от дълбочината и въздействието на историята. История, която разказва за душата на книгите и попива тази на своя разказвач.
“Малинверно”:
- Автор: Доменико Дара
- Жанр: Художествена литература
- Страници: 360 стр.
- Година на издаване: 2022 г.
- Гледни точки: 1 основна
- Издателство: Lemur
Има места, където книгите витаят във въздуха, думите от романи и стихотворения са езикът, на който се говори, а имената на новородените подсказват мечти и обещания. Тимпамара, градчето с най-старата фабрика за хартия в региона, е точно такова място. Астолфо Малинверно е библиотекарят на Тимпамара, а в допълнение към обичайните ангажименти на ролята си, от време на време минава през фабриката, за да потърси книги, които все още могат да бъдат върнати към живот. Докато един ден общинският пратеник не го изненадва с нова длъжност: следобед ще продължи да се грижи за библиотеката, но сутрин ще бъде пазач на гробището.
“Малинверно” от Доминико Дара не е обичайната книга за хората, влюбени в литературата. В нея романтизма на четенето е заменен от философията и смисъла на историите, които (пре)откриваме на хартия и отвъд. Роман за тъга, меланхолия и скръб, но също за любов, преданост и човещина. Тук фантазията отстъпва пред реалността, която се оказва богата на персонажи и сюжети. А един герой влиза в ролята на събирач на истории – някои от тях са приютени в библиотеката, където работи по свое желание, други са на гробището, където е назначен за пазач. Но той се отнася и към двете групи с еднаква обич и отдаденост. Пази спомена за хората, пази и техния завет.
Човек трябва да е самотен, за да умее да се грижи за другите самотници.”
“Малинверно” е дълбока книга – на моменти се притеснявах от нейната безбрежност, от динамиката и вълнението на морето от истории, в които Доменико Дара ни пуска да плуваме без спасителен пояс. Понякога те залива вълна от болка и съчувствие, която е толкова разрушителна, че не знаеш дали ще изплуваш, друг път обаче се носиш по течението с лекота, изпълнен с вяра, че животът крие и красиви моменти. Междувременно главният герой, на когото е кръстен романът, търпеливо и грижливо строи лодка – ползва хвърчащи листове хартия, наизречени на глас думи, нишки от миналото на хората, с които се запознава покрай работата си. Вътрешният му безпогрешен компас, който винаги сочи в посоката на доброто и справедливостта, го прави отличен капитан. И когато подава ръка и те кани да се качиш в лодката, най-естественото нещо е да му се довериш и да се присъединиш към това пътуване, на което двамата – герой и читател – сте поели.
Ние, хората, сме сътворени повече от мисъл, отколкото от плът, и тази мисъл се влива в кръвта ни чрез идеите на онези, които са ни пожелали, ето защо аз не съм наследил само цвета на косата или плахия поглед; наследил съм също и илюзиите, мечтите и страстта към книгите.”
Много ми допадна стила на Доменико Дара, най-вече талантът му да вплита чужди съдби като конци, от които плете съдбата на Малинверно. Метафората за гробището, което картотекира и съхранява непубликувани човешки истории подобно на една голяма библиотека, ме докосна най-силно. Толкова много емоция има на едно иначе така мрачно и отблъскващо място. Погребението като традиция придобива съвършено различен смисъл – от отдаване на почит и възможност да се сбогуваш към връзка с друг свят, начин да поправиш стара грешка и да откриеш път към бъдещето.
Никой от нас не носи собствената си история изписана на лицето, тя е скрита в невидимите кътчета на кожата.”
Книгите наистина имат водеща роля в живота на Малинверно. Те дишат, говорят, пътуват. В тяхната компания той не се чувства толкова сам. Затова някак логично ми се струваше неговото решение да погребва истории, които са останали захвърлени и са изчерпали земния си път. И ако книгите наистина имат душа и са като хората, то тогава е редно да им отдадеш нужното внимание и почит, да ги изпратиш с любов и признание, сякаш изпращаш свой близък.
Вярно е, че силната болка може да доведе до лудост, но също така е вярно, че понякога тя води с неимоверна бързина право към сърцето на истината.”
Малинверно е може би един от най-одухотворените образи, които съм срещала. Широкоскроен, добродушен, сърцат, той говори откровено и спокойно за живота и смъртта и вижда хоризонти, за които нечетящите остават слепи. Малинверно вярва, че книгите имат душа и че са като хората. Виждам, че е оставил своята тук, между страниците на своя роман. През по-голямата част от книгата имах неистовото желание да го прегърна и да прогоня самотата, която той така гостоприемно е приел за своя приятелка. Но виждах, че без нея би бил друг и оставах някъде встрани да наблюдавам неговия път.
Книгите не са предмети, те приличат повече на хората: хартията не е като пластмасата или метала, петната остават завинаги, както белезите върху кожата, промъкват се между фибрите и ги заместват, хартията се къса и не може вече да се зашие, не съществуват антибиотици, за да се създадат антитела.”
“Малинверно” от Доменико Дара не е лека книга – тежи на сърцето, преследва те в мислите, обсебва с откровеността си и не спира да говори, дори когато е затворена. На читателя му остава единствено да слуша и да попива мъдростта, заключена между редовете.
С всичко се свиква, дори и със смъртта.”
