На много похвали се бях наслушала по отношение на писането на Джон Бойн, но никога не съм била привърженик на четенето на всяка цена, затова не се втурнах на мига, а изчаквах подходящия момент да си устроим среща с книгите. Също както в живота, когато опознавам нов човек, и тук в началото пристъпих малко плахо, но определено още с “Вода” бях заинтригувана. Към средата, след като размених местата на “Земя” и “Огън”, бях сериозно впечатлена, а при “Въздух” отгърнах първата страница с доверие и увереност, че авторът няма да ме разочарова. За което се оказах права. Така “Стихиите” се нареди сред онези поредици, които съзнание ми картотекира като важни и знакови за един читател.
“Стихиите”:
- Автор: Джон Бойн
- Книги от поредицата:
- Страници: общо 800 стр.
- Година на издаване: 2025 – 2026 г.
- Преводач: Радостин Желев
- Издателство: Лабиринт
“Вода”: Една жена губи детето си, губи мъжа си, озовал се в затвора, губи уредения си живот в големия шумен град. И решава да избяга на откъснат остров в морето с едва четиристотин жители, за да преоткрие себе си, да се спаси. Да започне начисто. Сменя името си, отрязва красивата си къдрава коса, не общува почти с никого. Но можеш ли да избягаш от болката, от предателството, от отчаянието, превърнало се в смисъл на дните ти?
“Земя”: За жълтата преса това е сензацията на годината: двама известни футболисти са изправени пред съда по обвинение в сексуално насилие. По време на съдебния процес Евън Киох размишлява за събитията, тласнали го към тази повратна точка. Откакто е напуснал родния си дом на острова, животът му в много отношения е бил лъжа. Той е талантлив футболист, който е мечтаел да бъде художник. Обвиняем, който знае какво се е случило в онази фатална нощ и е наясно, че то застрашава не само свободата и кариерата му. Съдебните заседатели ще произнесат присъдата, но още преди това Евън трябва да отсъди за самия себе си дали човекът, в който се е превърнал, е човекът, който е искал да стане.
“Огън”: На пръв поглед Фрея има всичко, което човек може да желае: отговорна работа като хирург, хубаво жилище, скъпа кола. И свободата да се съобразява само със себе си. Но невинаги е било така. Зад сегашния ѝ лъскав живот се крие зловеща тайна. Дали онова, което е изживяла едно съдбовно лято като дете, е повлияло на него? Дали тя се е родила с жестокост в сърцето, или нещо я е тласнало да стане толкова бездушна?
“Въздух”: Когато си във въздуха, на 10 000 метра от земята, разполагаш с предостатъчно време, за да направиш равносметка на живота си и да решиш как да продължиш нататък. За Арън Ъмбър това е възможност да спечели доверието на своя 15-годишен син, докато двамата пътуват към другия край на света, за да се срещнат с жена, която не ги очаква. Книга за болката и любовта, за мрака и угризенията, за раните, физически и душевни, за понякога непредвидимите последици от постъпките ни, за палачите и жертвите, за мъртвите мечти и вечно живата надежда.
Умишлено изчаквах да прочета и четирите книги от “Стихиите” на Джон Бойн, преди да изкажа мнение, защото дори да могат да се разглеждат и като самостоятелни истории, в цялост рисуват една много по-голяма картина – и сюжетна, и социална, и литературна. В поредица от четири новели Джон Бойн коментира изкривените представи за нормалността, заклеймяването и тормоза на по-слабите, модерните образи на насилник и жертва, често силно повлияни от социални мрежи и съвременните тълкувания на морала, подчинението на предразсъдъци и стереотипи по линия мъже и жени вместо разглеждането на човека като независима единица, която без значение от пола, носи характерни качества, емоции, травми.
В книгите си авторът не се притеснява да повдигне чувствителни и болезнени теми като сексуални посегателства и хомофобия, да ги постави в контекста на сблъсъци между социални прослойки, на прояви на дискриминация и сексизъм, докато междувременно анализира отношенията между родители и деца и какъв ефект носи липсата на родителска отговорност, на присъствие или на подкрепа. А отвъд тинята от проблеми, в която обществото ежедневно затъва, проблясват силни послания като това, че човек има право да бъде обичан, а достойнството е актив, който се печели с лични избори и решения. Негласно се загатва за натрупаното озлобление, което разяжда психиката на мнозина, но остава скрито под повърхността на добрия имидж – гняв, насочен към света и към личността, което пък има силата да отключи поредица от (само)разрушителни действия и да изведе себеомразата на друго ниво.
Всяка от четирите истории от “Стихиите” е еднакво скандална, разтърсваща и все пак по своята емоционална обвързаност – общочовешка. Във “Вода” четем за жена, която избира да живее на затънтен остров, докато съпругът й излежава присъда в затвора, а тя анализира разбития си брак и изборите си като родител. Дави се в бездънния кладенец на вината, на скръбта, на самообвиненията, но нещо в нея все пак я подтиква да не продължава да се бори, докато не изплува. Историята, която коментира “Земя”, разказва за съдебния процес срещу двама футболисти, обвинени в тежко престъпление, и за съвестта, която се отглежда и възпитава. Подобно на погребаните неосъществени мечти и страхове, че си недостатъчен или недостоен, под земята остават зарони тайни, които тровят почвата и дават изгнили плодове. “Огън” ни среща с уважавана и успяла лекарка, която лекува белези, а носи своите дълбоко скрити и силно инфектирани. Пържи се в свой собствен ад, докато подпалва живота на околните, водена от жаждата за мъст и изкривена справедливост. “Въздух” проследява пътуването на баща и син към прошката, истината и приемането и отразява задушаващата прегръдка на миналото и свободата и притока на кислород, когато осъзнаеш, че е време да го пуснеш.
В стилово отношение също много харесах книгите на Джон Бойн. Символиката и метафорите със стихиите допринасяха още повече за въздействието на историите, а контрастиращите елементи провокираха разнопосочни размисли. Правех често паралели – например, между “Земя” и “Въздух” в контекста на темата за взаимоотношенията между баща и син и изграждането на здрава връзка, или между “Вода” и “Огън” в лицето на главните героини, които бяха избрали различен път, за да преживеят травмите си. Стихийността на всеки елемент се отразяваше и в читателския прочит – “Вода” оставяше усещане за вглъбеност и затишие, което си осигуряваш, когато се потопиш под вода, “Земя” навяваше асоциации за възможността, която пръстта предоставя – какво ще посееш и ще пожънеш, “Огън” изгаряше стереотипи, убеждения и надежди, а “Въздух” се четеше най-леко и сякаш осигуряваше простор.
Трудно ми е да определя фаворит сред тази четворка, но бих казала, че за мен “Земя” беше най-силна, а “Въздух” – най-мека и четивна. С оглед на описаното, мисля, че е повече от ясно, че не просто препоръчвам, а силно насърчавам четенето на книгите от поредицата “Стихиите” от Джон Бойн.
