Аз и планината не сме приятелки. Мислих си го, докато четях една от главите в романа „Боровинкова нощ“ от Симона Стоева, в която Неда – една от героините в книгата, говореше с такава привързаност за Стара планина въпреки суровия ѝ характер. Винаги съм гледала на планината като на онази строга учителка, която буди у мен възхищение с мъдростта си и дълбоко уважение, но никога не знам кога ще ме подложи на някое сложно контролно. Както го прави с групата туристи, поели към хижа „Амбарица“ в един снежен декемврийски ден. Тест, който проверява баланса между егото и трезвомислието, самонадеяността и смирението, силата на волята и безсилието пред природните стихии. Тъкмо за него четем в новия роман на Симона Стоева – “Боровинкова нощ”.
“Боровинкова нощ”:
- Автор: Симона Стоева
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 432 стр.
- Година на издаване: 2026 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Калина, Борил, Зоя, Младен, Грета, Евелин, Неда, Петър, Динко, Елена
- Издателство: Сиела
В една декемврийска сутрин група туристи поемат към планината. Всеки носи със себе си нещо, което тежи повече от раницата на гърба му. Това, което започва като обикновена разходка сред природата, скоро се превръща в изпитание, а прегръдката на Балкана – в капан. Вихрите се спускат, мъглата се разстила по билото. Високо сред снеговете под връх Амбарица, всеки ще трябва да се изправи пред страховит избор. Залогът е спасението.
Една виелица и се превръщаха от великани в буболечки. Точно толкова нетраен е човекът.”
В живота всяка крачка е избор – напред или назад, ляво или дясно, нова посока или познат маршрут. Подобно решение в планината е въпрос на оцеляване и всеки, който допусне грешка, бива наказан от нея според личната й преценка. Може би затова Симона Стоева не се отнася толкова сурово към своите герои, а подхожда с емпатия и разбиране към един дълбоко заложен стремеж у хората – да надскачат себе си, да катерят върхове, за да си докажат, че могат (буквално и преносно) и да оценяват живота си през призмата на тяхната уязвимост и смъртност.
“За повечето от нас животът е низ от малки, големи и недостижими неща. За него не съществува такова разделение. Всичко е еднакво важно. Можеш ли да си представиш колко е уморително да поддържаш баланса на своя свят, ако ежедневно навсякъде около себе си виждаш отклоненията?”
Романът е базиран на реален случай от 1994 г., но не претендира за документалност, а единствено за човечност. Следва приблизителната хронология на едно денонощие, в което хора се смеят, разговарят, крачат заедно в снеговете, разчитайки един на друг, надяват се и мечтаят, обичат, а сетне се страхуват, плачат, скърбят, борят се и се подчиняват на желанията на Стара планина. Нищо човешко не е чуждо на „Боровинкова нощ“ – нито разкаянието от допуснатата грешка, нито примирението с нея, нито клетвите и обещанията, с които се сключва договор със съдбата. Интересът към тази необикновеност на човека е отразена в главите, в които чуваме гласа на самата Стара планина, която е еднакво запленена от способността ни да чувстваме и вярваме, но и която отлично отразява колко незначителни сме пред законите и капризите на природата.
Пътят е път, когато е напред.”
Един е пътят към спасителната прегръдка на хижа „Амбарица“, но много са съдбите, които той преплита за толкова кратък отрязък от време. Мъже и жени, женени двойки, близки приятели, братя, родители и техните деца, вярващи и атеисти, хора с различни професии борят планината. Сред тях са и нашите главни герои, Борил и Калина – опитният водач на групата, който се губи във вихъра от непознати чувства, и изгубената млада жена, която се лута неориентирана в мъглата от тъга, спуснала се над живота й. Двамата се намират и спасяват взаимно и макар тяхната любов да е красив и блестящ конец, в този гоблен от истории, който Симона Стоева е ушила, той съвсем не е единствен и самоцелно поставен. Любовта е онази движеща сила, която ни мотивира да не се предаваме – ако не за нас, то заради нашите близки. Тя е безусловната и безрезевна обич на една майка към нейното дете, невидимата връзка между двама души, споделили земния си път, радостта от приятелската усмивка, която никой не ти гарантира, че ще видиш отново.
-Не си усещам лицето.
Няма да разпозная тревогата му. Как проплаква с неволята:
-А аз не си усещам сърцето.
Предпочитам да усетя как падам, докато ми се струва, че всъщност политам.”
Смъртта също е спътница на хората от групата, но дали за да се маскира и да се внедри сред тях, или пък заради белотата на планината, която заразява със своята чистота и неподправеност мислите на хората, този път тя е съблякла зловещия си образ – върви мълчаливо и ту подминава едни, ту прегръща другарски други. Миг преди да потънат в прегръдките й, героите признават смирено своя най-голям провал – че забравят колко мимолетен е животът. Но като един последен подарък получават възможността да оценят богатството на всичко, което са постигнали, и това внася светлина в иначе най-мрачния час.
Отвъдното сбъдва последното, което всички си пожелавате. Защото вечният покой на мъртвите е справедливо извоюван. За него вече е платено с мъките на онези, които остават след тях.”
Не е рядкост да плача на книгите на Симона Стоева, това е нейната дарба – да извлича от хората същите неподправени емоции, за които разказва в историите си. Финият почерк и деликатността й също дават своя принос. И макар сюжетът в „Боровинкова нощ“ да е с предизвестен финал за някои, подобно на онази известна фраза, и тук не е важна крайната дестинация, а самото пътуване (и с кого го споделяш). Оцелелите герои в романа на Симона Стоева излизат преобразени, до известна степен преродени. Променени излизат и читателите, след като преживят „Боровинкова нощ“.
Оказа се, че дълголетието е значимо, когато вместо с дни е изпълнено със спомени.”
