За разлика от „Клеопатра и Франкенщайн“ от Коко Мелърс, която умишлено не препоръчвам често, защото смятам, че не е за всеки вкус, със “Сестрите Блу” съм по-смела. Смятам, че много читатели биха открили по нещо за себе си сред тревогите и преживяванията на четири жени, чиято деликатна връзка устоява на всякакви житейски бури и дори на необратимия характер на смъртта.
“Сестрите Блу”:
- Автор: Коко Мелърс
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 472 стр.
- Година на издаване: 2026 г.
- Гледни точки: 3
- Главни герои: Ники, Лъки, Бони и Ейвъри
- Преводач: Ирина Димитрова
- Издателство: Сиела
Всички ще се съгласят, че сестрите Блу са необикновени – но също и необикновено различни. Ейвъри е блестяща адвокатка, която използва работата си също както навремето е използвала наркотиците – за да заглуши света. И скоро ще съсипе живота и брака си по начини, които не е смятала за възможни. Бони е бивша шампионка по бокс, която е избягала от спорта също както е избягала от себе си и близките си. Далеч и изцяло. Лъки е модел в Париж – красива, безразсъдна и решена да превърне самоунищожението си в безкраен празник. Тя работи по целия свят, което е друг начин да се каже, че е самотна по целия свят. И Ники – тяхното общо сърце. Сестрата, която болката им е отнела. Точно година след смъртта ѝ трите сестри се завръщат в Ню Йорк, за да спасят семейния апартамент – дома, от който всяка е избягала, но никоя не е успяла истински да напусне. За да продължат напред, сестрите трябва да се изправят не само срещу загубата, но и срещу тайните, които най-умело са крили не от другите, а от самите себе си.
Единствено дете съм и не знам каква е онази връзка, която съществува единствено между братя и сестри. Връзка, която ако съдя по разказаното от Коко Мелърс, едновременно прелива от грижовност, стремеж към покровителство, към подкрепа, но и е подлагана на изпитание от безпокойство, досада, раздразнение и моментни неразбирателства, които обаче винаги отстъпват пред искрената и неподправена обич. Ако сестрите Падавано на Ан Наполитано бяха по-драматични и емоционални, а тези на Ан Патчет някак по-нежни и деликатни, то сестрите Блу са безпощадно откровени за всичко, което разтърсва вътрешния им свят и как то резонира в този на останалите. Изключително различни като характери, което често води до спорове, в които се изричат брутални и отрезвяващи истини, и все пак обединени от онова чувство на принадлежност, несъпоставимо с други места и хора.
„Сестрите Блу“ разказва за живота на Ейвъри, Бони, Ники и Лъки – за техните битки с различни зависимости и за невидимото присъствие на онази, която вече не е между тях. Една година след смъртта на Ники останалите три се събират по стечение на обстоятелствата в апартамента й и докато се опитват да сложат ред сред вещите й, някак намират отговори за собствения си живот. Тук не очаквайте някакви емоционални мелодраматични и трогателни моменти, а по-скоро бъдете подготвени за грозното лице на скръбта, за бурни разправии, в които думите пронизват като остриета, и моменти на уязвимост, които си позволяваме само пред най-близките ни хора.
Преди време беше чула, че вината е за нещо, което си направила – може да се чувстваш виновна за определено поведение или действие, но все пак дълбоко в себе си да знаеш, че си добър човек – срамът обаче беше по-дълбок, срамът беше заради самата ти същност.”
Ники е едновременно липсващият и свързващият елемент, спойката, която помага за балансирането на отношенията между сестрите, дори когато вече не е сред тях. Докато тя се е борила сама със зависимостта си към болкоуспокояващите заради мъчителните симптоми на ендометриозата (много ми хареса как Коко Мелърс обръща внимание именно на това заболяване от женското здраве, защото често е подценявано и някак болката тихичко бива замитана и омаловажавана), сестрите й са следвали свой път на пристрастеност. Ейвъри – към това да бъде пример за другите, да е най-надеждната, най-зрялата, най-отговорната. Бони – към болката, чийто отдушник е боксът, и умението да я контролира. Лъки – към различни субтанции и саморазрухата. Естествено, всяка от тях е описана в контекста на детството, което са имали, ролята на родителите спрямо травмите и последвалите избори, след като се изнасят от дома.
“Приемаш нашите постижения като доказателство за своята компетентност като родител. Те са наши, не твои.”
Много ми хареса как Коко Мелърс се е постарала да отдели всяка сестра като самостоятелна личност със свои проблеми, мисли и чувства и някак обаче да успее да прожектира нейната болка като част от тази на другите. Беше ми интересно да проследя динамиката в отношенията, но най-любопитно ми беше да вдя как животът на Ейвъри, Бони и Лъки се променя в светлината на смъртта – да, знам, че звучи парадоксално, но е факт, че загубата на Ники хвърля светлина върху язвите в живота на останалите три, и им помага да намерят пътя си, да останат заедно и да заздравят връзката си.
Определено „Сестрите Блу“ ми хареса повече от „Клеопатра и Франкенщайн“ – видя ми се по-структурирана, по-фокусирана върху конкретни теми, които авторката успя да изследва с повече дълбочина и емпатия. Самата Коко Мелърс твърди, че цели в книгите си да облече в думи чувствата, които на хората им е трудно да изрекат на глас. Което обяснява поразителния ефект на диалозите между сестрите.
“Всеки е пристрастен към нещо. Защо да не е нещо, което ти е от полза?”
Замислих се, че може би зависимостта ни към добрите истории е единствената, която си заслужава да бъде насърчавана. В този ред на мисли “Сестрите Блу” от Коко Мелърс е книга, която отлично захранва тази необходимост да (пре)откриваме себе си в житейските неволи и успехи на сложни персонажи като тези, които срещаме на страницата на романа.
