Преди дни препрочетох “Разум и чувства”, за да мога да го съпоставя с предстоящата екранизация, която у нас излиза в края на октомври. Нямам намерение да давам оценка (макар че е ясно каква ще е тя) и да пиша ревю за класика, която се е утвърдила във времето и която поколения читатели са подреждали с любов в домашната си библиотека. Споделям обаче някои лични размишления, които романът пробуди, както и любими цитати от него.
А и знаеш ли, Мариан, в идеята за първата и единствена любов има нещо вълшебно и много красиво, но в края на краищата не е възможно щастието да зависи само от един-единствен човек, такава идея не може да бъде жизнена, не може да съществува изобщо.”
Всъщност съм чела дебютната книга на Джейн Остин в ученическите ми години, но очевидно читателката в мен тогава е харесала историята по съвсем други причини. Сега темата за баланса между страстта и емоцията от едната страна на везните срещу благоразумието и благоприличието от другия край ми се стори много по-интересна от историята за любовното разочарование на една млада дама и тайния копнеж на друга по мъж, който хем ме беше яд, хем му се възхищавах, че държи на думата си.
Случва се обстоятелствата в даден момент да придадат на нещо по-голямо значение, отколкото то притежава…“
Много повече бях ангажирана от идеята, че да изразяваш чувствата си означава да проявиш уязвимост, да предоставиш възможност на неприятелите ти да те наранят и разсъждавах как биха се отбранявали героините на Остин, ако живееха в наши дни. От гледна точка на социалните порядки на епохата си мислих колко много са се променили нещата по отношение на брака и най-вече на позицията на жената в него спрямо тогавашната роля на мъжа върху нейното бъдеще. Макар и днес да има дами, които се опитват да сведат брачния съюз до обикновена сделка между двама души, до инструмент, който да осигури финансовата им стабилност – обичайна практика за миналото, в настоящето това все пак е техен личен избор. Избор, с който много жени по-рано не са разполагали, и нямаше как да не съчувствам на онези, които са оставали в периферията на обществения живот, защото техните качества са били омаловажавани поради липсата на подходящ партньор или адекватна перспектива. Усещането за обреченост, ако недай си боже не се омъжиш за богат съпруг, беше еднакво тъжно, но и комично представено благодарения на острото перо и несравнимия тънък хумор на Остин.
Една жена на двайсет и седем — каза Мариан, след като поразмисли, — не може да се надява, че някога отново ще може да вдъхне любов или пък самата тя да се влюби и ако доходите й са ниски, а къщата — неудобна, за да постигне сигурността и положението на съпруга, би могла да се примири с положението на болногледачка например. Няма нищо неудобно, ако той се ожени за такава жена. Ще бъде договор от взаимна изгода и за двете страни, и всички ще бъдат доволни. Друг е въпросът, че според мене това не е никакъв брак, а търговска сделка, при която всяка от страните се стреми да се облагодетелства за сметка на другата.”
След смъртта на бащата майка и дъщеря се надпреварваха да покажат силата на мъката си. Агонията на скръбта, която ги бе обзела в самото начало, за тях бе желана и търсена, доброволно съживявана и пресътворявана отново и отново. И двете бяха всецяло отдадени на своята скръб, не приемаха никаква утеха и се стараеха да усилят страданието с всяка мисъл, която им даваше такава възможност.”
Обожавам как с няколко наглед семпли размени на реплики авторката изтъква колко глуповати и меркантилни са могли да бъдат някои по-високопоставени семейства тогава и в същото време колко интелигентни, възпитани и прозорливи хора е имало, които обаче са страдали заради скромното им финансово състояние. Любовната история и силната връзка между две сестри няма да ги коментирам – много се е изписало за тях, много могат да се анализират думите и поведението на героите в книгите на Остин, защото нищо никога не е толкова семпло, колкото е представено да изглежда.
Тя прави ли разлика между хората, които се влюбват покъсно, или смята подобно чувство за еднакво престъпно у всеки? Нима трябва хората, които са били разочаровани в избора си — независимо дали заради непостоянството на обекта на своята любов или пък по стечение на обстоятелствата — нима такива хора трябва да останат равнодушни през целия си живот?
Но ми се иска да кажа няколко думи за Елинор Дашууд, която мисля, че обикнах повече от Елизабет Бенет. За мен тя развенчава мита, че разумните и сдържани хора са по природа по-студени и обрани в чувствата си. Истината е, че често те изпитват дори по-дълбоки емоции, които обаче отказват да изразят, защото твърде много са ориентирани към благополучието и чувствата на околните, за да позволят на сърцето да говори свободно. От друга страна, не приемам Мериан като заблудена и наивна млада жена, която лесно се доверява. Всъщност се изисква смелост да бъдеш толкова открит по отношения на чувствата си.
Елинор имаше добро сърце, беше обичлива и много чувствителна, но умееше да контролира чувствата си и това бе едно от нещата, на които майка й все още трябваше да се учи, а сестрите й бяха решили никога да не овладяват.”
И тъкмо заради тези нюанси в човешката природа, както и заради забавните второстепенни персонажи, заради идеалите при мъжете и множеството теми, които кореспондират с настоящето, смятам, че „Разум и чувства“ е една от най-хубавити класики, към които един романтичен читател може да посегне.
Какво общо могат да имат величието или богатството с щастието?”
