Човек трудно приема факта, че е разсипник на време – изплъзва му се между пръстите и оставя след себе си частици от спомени, които сме склонни да изследваме в детайли, ако това означава, че можем да преживеем отново конкретни епизоди от нашия живот. Когато лятото прелива в есента и сменяме дрехи, гледки и планове, “Маланима” от Розита Манугуера улавя онова необяснимо чувство на меланхолия и умиротворение, което идва със затварянето на една страница от живота и отгръщането на нова. Момент, белязан от носталгия, но и озарен от светлината на обещаното утре, което носи промени и ни предизвиква да поемем по нов път.
“Маланима”:
- Автор: Розита Манугуера
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 272 стр.
- Година на издаване: 2026 г.
- Главни герои: Мариана, Мия
- Преводач: Валентина Бояджиева
- Издателство: Orange Books
На острова не всички идват и си тръгват по един и същи начин. Има хора, които пристигат с майското слънце и си отиват с първите септемврийски дъждове. Има и такива, които всеки ден пътуват насам-натам, без да се питат към кой бряг всъщност принадлежат. А има и други, които е трябвало да изберат дали да останат, или да се качат на кораба и да заминат завинаги. И всеки избор оставя невидима и дълбока следа. Сицилия, деветдесетте години. Тринайсетгодишната Мия израства на остров Фавиняна, скрито бижу в Егадския архипелаг, място, от което повечето хора си тръгват при първа възможност. След заминаването на любимата ѝ леля Ниета Мия е самотна и неутешима. Но през същото лято на острова се появява ново момиче, Марина, което събужда любопитството на всички. И което не си тръгва със септемврийските дъждове.
Италианците пишат с едно характерно разбиране на онази потайност на човешката душа, за която другите не говорят толкова свободно. Успяват да се внедрят в най-съкровените й кътчета, за да изровят истини, свързани с любовта във всичките й форми, с несподелените копнежи на сърцето, с тъгата по неизживяното и преживяното, и със страха от неизбежността на болката, която неминуемо си причиняваме, защото сме хора и това е в природата ни. И докато вкарват в устата на героите думи, които звучат като изповед, реално крадат от нашите неизречени мисли. Това си мислих, докато четях “Маланима” от Розита Манугуера, която разказва за приятелството между две момичета на малък, забравен от бога италиански остров, където също като сезоните времето прелива и превръща миналото в част от настоящето, а сегашният момент осветява светлосенките на предишните избори. “Маланима” е история за родови връзки и семейни тайни, за корените, които ни задържат на едно място, за чувството на принадлежност, но и за самотата на онзи, който копнее за свобода и простор. Роман за приятелството, което отключва врати, когато човек е с усещането, че е затворник на собствените си мрачни мисли, без да вижда изход от ситуацията. Книга за порастването и решенията, които сме заставени да вземем, защото така е устроен светът. Красива, вглъбена, някак лична и същевременно близка, “Маланима” прокарва път между читателя и жителите на остров Фавиняна, за да остави на спокойствие хора и герои да намерят своето място измежду страниците на романа и извън него.
Човек го е страх да създаде нови приятели, когато не е съумял да запази старите.
Целият сюжет е белязан от една загадъчност, която се асоциира с въпросите, провокирани от недоизреченото – между майка и дъщеря, между родител и дете, между приятели и съученици. Недовършено изречение, което копнее да намери своя финал. Книгата започва и завършва с тринайсетгодишната Мия, но подобно на камъка, който някои от островитяните обработват и ваят, всъщност в края ни очаква различна героиня, оформена от уроците на съзряването. Сред тях е онзи, който ни напомня, че ние не носим отговорност за предците ни и тяхната болка не е наша, нито е редно да се нагърбваме с нея. Както и идеята, че в едно затворено общество хората често остават свързани – покрай работата, ежедневието, миналото, но и тъкмо в такава среда е още по-лесно за различните да се почувстват изолирани, неразбрани, отчаяни. Новата ученичка в класа на Мия – Мариана, идва с тефтери с думи, които не е готова да сподели с никого, и с цял товар от тайни, които обаче никой не е готов да й разкрие. И сред това парадоксално мълчание от неизреченото двете момичета се припознават едно друго и си подават ръка, за да пренапишат историята на приятелството. Приятелство, което е избор – поредица от съзнателни решения, които правим всеки ден, за да съхраним връзката. Връзка, която ни насърчава да бъдем себе си и да полетим, знаейки, че има при кого да се върнем.
Големите не забелязват онова, което децата виждат.”
Цялата история се разгръща на фона на рутинния, познат на поколения живот на острова. Четем за обичайния ритъм на ежедневието, белязано от традициите, легендите и общите спомени. Запознаваме се с ритуалите, които всички изпълняват, защото е така от години и никой вече не пита и не знае защо. Животът на острова се превръща в легенда сам по себе си, а хората там – в герои, чиито роли са разпределени. И тук Розита Манугуера пита читателя до каква степен едно място ни определя, можем ли да надскочим неговите ограничения, или сме принудени да пуснем корени? Редно ли е да пренебрегнем себе си, за да се впишем в общоприетата рамка, или трябва да съберем смелост да се изправим пред най-съкровените ни желания, въпреки риска от тяхната обикновеност или мащабност.
Не беше разбрала, че за да разкриеш някои забравени истории, трябва само да зададеш правилните въпроси, нито че понякога удоволствието от разказването надвива дългогодишна сдържаност.”
Хареса ми, че в “Маланима” морето също присъстваше като страничен наблюдател, който се хранеше с целувките на влюбените, със смеха на децата, с труда на рибарите и вярата на местните, но също така със страха на родителите и тайните на островитяните. Много красиво беше представена неговата многоликост, без да бъде спестявана мрачната му страна. Сред нещата, които харесах в романа, е също как бе представен бракът на майката и таткото на Мия, как възрастните се включваха като гласа на паметта и миналото в разговорите с по-младите, как въпреки предразсъдъците и клюките хората бяха единни в трудните моменти. Хареса ми, че Розита Манугуера не спестяваше личните трагедии, а ги използваше, за да подчертае колко калени, силни и борбени бяха жителите на Фавиняна.
в този момент Амалия ни предава една житейска истина. Че преди да са родители, хората са нечии деца и че един родител понякога е просто дете, което не си е простило.”
Изобщо, много хубав роман се оказа “Маланима” от Розита Манугуера. Еднакво суров, но и деликатен, мистериозен, но открит пред читателя, той носи в себе си уязвимостта на детето, което пораства, на майката, която трябва да приеме тази истина, на родния край, който се превръща в спомен и не винаги в нечие бъдеще.
Кое се вкоренява по-дълбоко в нас – това, което чувстваме, или това, което знаем?”
