Много се вълнувах за първата си среща с Коко Мелърс. Бях чувала доста позитивни мнения относно нейната проза и подходих към книгата й с любопитство и големи очаквания. “Клеопатра и Франкенщайн” определено успя да ме изненада, защото избира нетрадиционен път към една универсална истина – всеки се бори със собствените си демони, а любовта, която даваме и получаваме – към себе си и към другите, се оказва светлината, способна да разсее сенките.
“Клеопатра и Франкенщайн”:
- Автор: Коко Мелърс
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 540
- Година на издаване: 2026 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Клео, Франк, Елинор, Андерш, Зоуи, Сантяго
- Преводач: Габриела Кожухарова
- Издателство: Сиела
Новогодишна нощ в Ню Йорк. Сред блясъка, алкохола и празните обещания на града, който никога не заспива и рядко прощава, се срещат двама напълно непознати – Клео и Франк. Тя е млада, красива, талантлива и изгубена. Той е зрял, харизматичен, успешен и самотен. И избират да повярват един в друг. Спонтанният им брак прилича на сцена от филм – неочакван любовен фойерверк, който заличава двайсетте години разлика между тях. Но това не е любовна история. В свят, в който изкуството, парите и забавленията прикриват болезнената нужда от принадлежност, Клео, Франк и всички техни ярки, уязвими и толкова несъвършени приятели търсят своето място сред непосилната свобода на живота. А всяка любов се пропуква под тежестта на очакванията да е вечна и съвършена.
Отдавна не ми се беше случвало да не мога да се отделя от книга, която не е точно по вкуса ми, но това не ми попречи да оценя красивият вихър от образи и противоречиви емоции, които събужда у читателя. “Клеопатра и Франкенщайн” е дебютният роман на Коко Мелърс, в който на най-шумните и бляскави места блуждаят самотни и мълчаливи душите на онези, които са помръкнали отвътре. Покрай историята на един импулсивен брак между млада художничка и по-възрастния от нея рекламен директор четем за живот, изпълнен с вещи, партита, успехи, но лишен от съдържание и смисъл, изсмукал себеуважението и обичта, които си дължим. Себепознанието, или по-скоро липсата на такова, е в основата на романа на Коко Мелърс, наред с консумацията на красотата и изкуството в наши дни.
С първите страници ставаме свидетели на бързата завръзка и последвалата кулминация на тази бурна любов между Клео и Франк и попадаме в тяхното гравитационно поле, подобно на останалите им близки (колко наистина са им близки, това е друг въпрос). От там насетне вървим надолу по спирала от саморазрушителни и токсични взаимоотношения, отровени от тревожност и депресия, от притъпени детски травми и изградени като бетонни стени комплекси. Четем за афери, предателства и зависимости, най-страшната от които като че ли се оказва онази на съвременния човек – към самотата. И въпреки физическата близост, от която повечето главни герои не бяха съвсем лишени, през цялото време всеки копнееше за истински контакт. Самотата беше болест с различна симптоматика според характера и анамнезата на заболелия – при Франк се изразяваше в отрицание и самозаблуда, при Клео носеше маската на депресията, при други изглеждаше като остър копнеж по един по-различен живот. Онази в най-напреднал стадий се опитваха да компенсират възникналите от диагнозата дефицити с бунтарство, арогантност и забрава.
“Клеопатра и Франкенщайн” не е лесна за преглъщане. Често поставя читателя като наблюдател в ситуации, които оставят след себе си горчивия вкус емоционалния махмурлук – преживяваш твърде много различни емоции за прекалено кратко време и оставаш в състояние на замаяност от тяхното въздействие, а последвалото отрезвяване води да разкриването на една не особено лицеприятна картина на реалността. Езикът на Коко Мелърс беше нещо, с което имах проблем, въпреки че съзнавах защо бе необходим. В едно цинично, на моменти дори вулгарно общество, няма място за любезности. На моменти сюжетът ми напомняше на някаква изкривена, гротескна и модерна версия на партитата, за които ни разказва Фицджералд, като единствената форма на разум и нормалност откривах в Елинор – тя е и единственият герой, чиято история е предадена в първо лице, може би защото знае коя е, докато другите още търсят себе си.
“Клеопатра и Франкенщайн” е от книгите, които не бих препоръчала на всеки. Тя носи специфичен оттенък – микс от цветове: мрачни, ярки, светли, тъмни, преливащи и приглушени, но може би тъкмо по тази причина изпъква и се отличава сред останалите заглавия. Провокативна и дръзка книга, която често действаше като шамар, докато читател и герои копнеят за прегръдка.
