Удивителен феномен е как един човек, познат на света единствено чрез превъплъщенията си на сцената и екрана, успява да повлияе и да развълнува милиони хора по света. Още по-забележителното е, когато го прави и от позицията на нова за него роля – на писател. Мемоарите на Антъни Хопкинс според мен трябва да са сред водещите книжни събития за изминалата 2025 г., защото обединяват смисъла на личния пример, необходимостта от себерефлексия, безграничността на таланта и пламъка на вдъхновението в една реплика, която е насочена толкова към автора, колкото и към читателя – “Справихме се, хлапе”.
“Справихме се, хлапе”:
- Автор: сър Антъни Хопкинс
- Жанр: Мемоари
- Страници: 360 + 16 стр.
- Година на издаване: 2025 г.
- Гледни точки: 1
- Преводач: Або
- Издателство: Рива
В искрените си и дълго чакани мемоари двукратният носител на „Оскар“, на наградите „Еми“, „BAFTA“ и много други сър Антъни Хопкинс разказва, за трудното си детство, за семейството, за тежката си борба с алкохолизма, за несговорчивия си характер и за провалените си връзки, но и за блестящата си кариера в киното и театъра, за колегите, Холивуд, рисуването и музиката, за наградите и отличията. Неподправената и трогателна история на един артист, вдъхновявал с години както зрителите от сцената, от малкия и големия екран, така и любителите на музиката и изобразителното изкуство. Човекът, в когото не са вярвали дори собствените му родители, днес спокойно може да каже, че се е справил в живота. И то как!
Обикновено винаги си личи кога една биография е написана, защото това се очаква от нейния автор, и кога – защото той има какво да каже. Със “Справихме се, хлапе” още от първите страници ви става ясно, че сър Антъни Хопкинс знае точно какво послание иска да отправи към читателите – да не приемат живота твърде насериозно, да не гледат на успеха като на нещо, което да ги определя, да бъдат честни – не толкова пред другите, колкото пред себе си, да признават кога са допуснали грешка и да умеят да се извиняват, да не бягат от страховете си, а да ги използват като побутване, за да надскочат себе си, да не слушат какво приказват другите, а да се вслушват най-вече във вътрешния си глас. “Справихме се, хлапе” е за онези, на които от ранна възраст са им повтаряли, че не стават за нищо. За хората, които не се вписват в общоприетия модел – да знаят, че това не ги прави по-лоши от останалите.
Автобиографията проследява пътя на сър Антъни Хопкинс от ранните му училищни години, когато на практика всички са го отписали и не са виждали бъдеще пред него, до късните му изяви на сцената и на екрана. Книга, която изследва магията на театъра и киното, но се фокусира върху култивирането на таланта, върху неговото шлифоване, върху безкрайните часове на труд, които после носят удовлетворението от добре свършената работа, върху интроспекцията и психологията на образа. Безкрайно интересно беше да проследи израстването му като актьор – как вниква в ролята, какъв подход избира спрямо героя си, как му е повлиял театъра и кои са хората, които са му помогнали да се превърне от добър актьор в изключителен. Любопитно беше също да се прочете как е станал преходът към киното и с какво всъщност то го е спечелило на своя страна. Много ясно личи скромността на човека Антъни Хопкинс, който не се блазни от славата на звездата Антъни Хопкинс. До голяма степен това заземяване според мен е заложено още от детските му години и семплата житейска философия на семейството му.
Мисля, че Антъни е нещо като като мечтател. Това е всичко. Мечтател. Сигурно един ден ще шокира всички ни.”
Като споменаваме семейство, редно е да отбележа, че в мемоарите си Антъни Хопкинс многократно засяга сложните взаимоотношения с баща си. Но дали заради възрастта, или заради вродената му човечност и факта, че се е помирил със себе си, не се усеща гняв или упрек, а дори бих казала, че по-скоро говорим за прошка. Онази прошка, която детето дава на родителите си след време. Самият Антъни Хопкинс също осъзнава, че е далеч от баща за пример. Болезнено откровен е по отношение на грешките, които е допуснал спрямо единствената си дъщеря.
Провалът е нещо неизбежно, но и успехът е неизбежен. Смъртта е неизбежна, както неизбежен е и животът.”
Говорейки за откровеност, смея да твърдя, че “Справихме се, хлапе” е сред най-разголващите душата автобиографии, на които съм попадала. Има моменти на болезнена уязвимост, която изисква смелост и задълбочен самоанализ, на какъвто сме свидетели в книгата. Антъни Хопкинс ни предоставя възможност да надникнем в най-мрачните кътчета на душата му – разяждани от алкохола и натрупания гняв, защото така започва неговата метаморфоза (в живота и в киното). Изправен пред болезнени истини, той прави избор да отгърне нова страница. Защото животът е спектакъл, който се играе веднъж на сцена, и ти сам си режисьор, актьор и сценарист.
Щом научиш текста, нищо не може да те спре. Думите са горивото в резервоара, независимо дали говорим за Шекспир, Шон О’Кейси или Тенеси Уилямс. Сипеш ли ги в двигателя, можеш да отидеш навсякъде. Това е мощта на речта.”
Безкрайно любопитна, откровена, интересна и смислена – със “Справихме се, хлапе” сър Антъни Хопкинс оставя следа не само в театъра и киното, но и в литературата.
