“Джеймс” от Пърсивал Евърет спечели почти всички възможни литературни награди. И с право. В моите очи романът е победител не защото демонстрира забележителна проницателност и впечатляващ стил, който придава характер и плътност на героя и епохата, а защото авторът има смелостта да извика един маргинален персонаж от книга, написана преди 140 години, да му предостави правото да изложи своята версия за събитията и да посочи онези язви в американското общество от 19 век, които в наши дни все още прокървяват.
“Джеймс”:
- Автор: Пърсивал Евърет
- Жанр: Исторически
- Страници: 280 стр.
- Година на издаване: 2025 г.
- Гледни точки: 1
- Главни герой: Джим (Джеймс), Хък Фин
- Преводач: Надя Баева
- Издателство: Колибри
Когато Джим разбира, че ще бъде продаден в друг град и завинаги разделен от жена си и дъщеря си, той бяга от дома на господаря си, опитвайки се да измисли план, който ще му позволи да ги откупи. В същото време Хък бяга от злия си баща, присъединява се към Джим и двамата предприемат опасно пътешествие със сал по Мисисипи към свободните северни щати, където робът Джим ще стане свободния човек Джеймс. Навсякъде следван от Хък, Джим, който тайно се е научил за чете и пише, описва своята история от бягството до щастливата среща със семейството си и до бунта на робите, който оглавява.
Ще започна с едно скандално признание. Никак не харесвам историите за Том Сойер и Хъкълбери Фин – когато ги четох като ученичка, не разбирах света, в който тези момчета живеят. Не виждах нищо героично, нищо авантюристично в тях. Предполагам, че и Хък не го е разбирал особено, щом той самият търси съвети и подкрепа от един роб, от един тъмнокож, който нарушава закона (или може би го пренаписва по правилния начин). Обаче колкото не ми допадат творбите на Марк Твен, толкова пък се привързах и обикнах книгата на Пърсивал Евърет, която показва без филтър и без услужливи заобикалки живота на поробения Джим (Джеймс е името, което той си избира), независимо колко неудобно би се почувствал читателят заради привилегиите на расата си. Удобството, тактичността и утехата не са нещото, което Пърсивал Евърет търси в романа си, защото само прикриват истината. А тя е, че благородството и човечността не зависят от цвета на кожата; свободата е ценност, която никой няма право да отнема, а човешкият живот не е стока, с която да се търгува.
Безопасното движение в света зависеше от доброто владеене на езика.
“Джеймс” е роман, който разглежда темата за робството и расизма, за липсата на равноправие, за неоправданата жестокост, за животинското в хората, за вярата и надеждата, които действат като временни обезболяващи, но реално замъгляват разсъдъка и създават илюзорни картини за благополучен развой. Макар сюжетът да е базиран на този от книгата на Марк Твен за Хъкълбери Фин, бързо ще разберете, че тук изобщо не говорим за приключения, а вълненията в историята са от съвсем друго естество. В “Джеймс” става дума за борба за оцеляване, за ежедневни битки на живот и смърт, в които врагът сменя различни форми и лица – може да е привилегирован бял мъж, прекършен и подчинен роб или дори самата природа. От мътните и бързи води на река Мисисипи и нейните притоци през прашните пътища и малки градчета Джеймс е непрекъснато в движение – бяга сякаш не само от смъртоносната примка на бесилото, но и от предопределеността на съдбата си. В различни ситуации ставаме свидетели на неговото трезвомислие, на смелостта му и на светлината в душата му, която противоречи на мрачното време, в което битува.
Много са хората, дето харесват парите повече от всичко друго.
Единственото убежище за Джеймс е умът му. В дебрите на неговото самосъзнание е свободен да говори, да прави и да мисли каквото реши. Има лукса да води въображаеми дискусии с познати от книгите автори относно вярата в Бог, посегателствата над човешките права, изкривените закони и сбъркания морал. И в тези моменти на пълна откровеност, в делирума на собствения си герой, самият Пърсивал Евърет разполага с възможността да изрази своята критичност и безкомпромисна острота спрямо отношението към афроамериканците тогава, а донякъде и днес.
“Сега обаче ме интересува как тези символи, които изписвам на страницата, могат да имат смисъл. Ако е така, то и животът може да има смисъл, а аз мога да съм от значение.”
В романа робството е болест, която убива – понякога скорострелно, друг път бавно и мъчително. За Джеймс мехлем за раните в сърцето му са книгите, които не само го образоват, но и му дават така жадувания простор, макар и само мислено. Впечатляващо е как Пърсивал Евърет използва диалекта на южняците и тъмнокожите като стратегия за оцеляване (отбелязвам, че при превода не се усеща толкова силно). Правоговорът и демонстрирането на знания са издайнически белези на грамотния човек, а той, откакто свят светува, винаги ще е трън в очите на онези, които притежават власт, застрашавайки владенията и авторитета им. Джеймс е наясно с това и умело прикрива своята начетеност, подсилвайки контраста между него и миропомазаните му господари, в които освен че няма капка хуманност, липсва и акъл.
И в този момент силата на четенето ми се представи ясна и реална. След като можех да виждам думите, то тогава никой не можеше да контролира нито тях, нито какво аз извличам от тях. Не биха съумели да различат дори дали просто ги виждам, или ги чета и разбирам. Беше напълно интимно занимание и напълно свободно, а следователно и напълно подривно.
Уви, историята на Джеймс не е от онези, които имат окончателна завършеност, или поне не в пълния смисъл на думата, тъй като продължава да ехти напред във времето. И може би точно поради тази своя непреходност и кореспонденция с настоящето, в което свободата и равноправието не са защитени, романът на Пърсивал Евърет толкова убедително привлича вниманието на читатели и критици. Те са запознати с реалността от онези години и предполагат в каква посока ще се развие сюжетът, подпечатвайки присъдата на героя. Но също така виждат как думите помагат на двама автори, творящи в различни епохи, да си предадат щафетата, за да продължат мисията на литературата – да е коректив на обществото.
Хората са странни в това отношение. Приемат лъжи, които са им приятни, и отблъскват истините, дето ги плашат.
