В бележките си към “Жените” Кристин Хана пише, че отдавна е замисляла този роман и е оставила идеята да отлежава в продължение на много години, защото не се чувствала подготвена за неговите мащаби. Истината е, че не е нужно да се разпростираш на седем континента и пет времеви пласта, за да създадеш нещо епично. А “Жените” без съмнение е епос, посветен на жертвоготовността, силата, издръжливостта и любящата природа на жените – онези, които отиват на война и продължават да водят свои битки дори след като са напуснали бойното поле.
“Жените”:
- Автор: Кристин Хана
- Жанр: Исторически
- Страници: 448 стр.
- Година на издаване: 2025 г.
- Гледни точки: 1
- Главни герои: Франки, Етел, Барб
- Преводач: Боряна Даракчиева
- Издателство: Ибис
Жените могат да бъдат герои. Когато двайсетгодишната Франки Макграт, обучаваща се за медицинска сестра, чува тези думи, това е истинско откровение за нея. Израснала в окъпания от слънце идиличен свят на Южна Калифорния и защитена от своите консервативни родители, тя винаги се е гордяла, че постъпва правилно. И когато брат ѝ заминава да служи във Виетнам, тя се присъединява към армейския корпус на медицинските сестри, за да следва неговия път. Наивна и неопитна, като мъжете, изпратени да се сражават във Виетнам, Франки е поразена от хаоса и разрушенията на войната. Всеки ден е залог на живот и смърт, на надежда и предателство. Но войната е само началото за Франки и нейните приятели ветерани. Истинската битка е, когато се завърнеш у дома, където нищо вече не е същото.
Хаотично започнах четенето на “Жените” от Кристин Хана. Заради високия рейтинг и купищата хвалби за книгата (все пак е най-четеното заглавие в САЩ за 2024 г.) осъзнавах, че подхождам с големи очаквания и това може да ми изиграе лоша шега. Имаше и нотка на колебание – дали изобщо ще ми бъде интересна една толкова специфична тема с локално значение, каквато е войната във Виетнам. Исторически се чувствах крайно неподготвена, емоционално бях стегнала редиците – предишният ми опит с авторката ме е научил да очаквам удар от всички страни. Този мисловен вихър, на който бях станала жертва, отстъпи, когато минах първите три-четири глави. Не мога да използвам думата “притихна”, защото тишината е последното, с което ще асоциирате първата половина на романа, в която Кристин Хана ни хвърля на друг вид бойно поле – сред хора, които се опитват да спасяват животи под звуците на сирени, бомби, обстрели и викове. Но с адаптацията на героинята към обстановката и аз успях да свикна и ми се проясни, че “Жените” няма да е книгата, която бях очаквала. Ще е нещо повече.
“Жените” преплита толкова нишки, че която и да дръпнеш, ще ти помогнеш да разплетеш историята до сърцевината й, но също така всяка добавя цвят и текстура на романа, и по този начин значително обогатява сюжета. Книгата започва като история за порастването – едно младо момиче (Франки) грабва наивните си убеждения за света и заминава да служи на страната си, следвайки примера на своя брат. С пристигането й във Виетнам повествованието преминава към военен роман – жестокото и грозно лице на войната е описано подробно и толкова натрапчиво се навира и завзема ежедневието на Франки, че тя няма друг избор освен да го приеме. За целта обаче е нужна промяна – подобрява техниката си на медицинска сестра, калява психиката си (поне за този момент) и разтоварва част от младежките си представи за живота. С порастването идва и любовта – първите трепети, първите любовни разочарования и загуби, първите споделени моменти на интимност и близост. Любов по време на смърт е това, което ни представя Кристин Хана, и на тези от вас, които ще решат, че е неуместно, ще напомня, че няма по-отрезвяващ начин човек да се почувства жив и да се върне към себе си от този, който му позволява да обича свободно. Опора за Франки във всеки един момент от книгата са нейните приятелки Етел и Барб. Още със запознанството им романът избира да се посвети във вярност на темата за приятелството и сестринството, на женската солидарност и споделеност. И за трите войната във Виетнам в някакъв етап приключва, но за нашата героиня с повече загуби, отколкото може да понесе. А прибирането й я хвърля в още по-голяма черна бездна – на депресията и посттравматичното разстройство. Втората половина от “Жените” е тясно свързана с въпроси, касаещи менталното здраве, развиването на зависимости, проблемни взаимоотношения и непрекъснати опити да изплуваш, докато те залива вълна след вълна. И тъй като все пак става дума за Кристин Хана, няма да е спойлер, ако споделя, че има спасителен пояс, защото не е тайна, че сестрите винаги си помагат.
Жените в цялата си пъстрота – това е ядрото на “Жените” от Кристин Хана. Наивни, съпричастни, борбени, упорити, понякога железни, друг път крехки и чупливи, любящи, горящи, отдадени, верни, загадъчни и открити, красиви въпреки белезите си. Мащабите на женското сърце, което е обречено да понася толкова болка (физическа и емоционална), но и благословено да дарява обич, да помага, да се грижи е същността на книгата в литературен план. Във фактологичен е желанието на Кристин Хана да разкаже за една непозната страна на войната във Виетнам и по този начин да хвърли светлина върху забравени, отхвърлени и неоценени герои – военните медицински сестри. Прави го, докато самата тя извършва дисекция на американското общество от 60-те и 70-те години – говори за тумора на разединението, чийто ефект времето медикаментозно притъпява, но очевидно не успява да излекува напълно.
Романът е тежък, но не е тягостен за четене, а самият стил е лишен от помпозност. Разказаното събужда остри емоции, без да позволява те да завладеят напълно сетивата на читателя. Динамиката в сюжета и метаморфозите, през които Франки преминава, го държат буден. А и периодично авторката инжектира бустерна доза щастие, която ще разпознаете като еуфорията на влюбената жена, като смеха на приятелки, които си споделят всичко, като прегръдката между дете и родител, които най-после са се помирили. За героините в “Жените” вероятно ще ми трябва отделно ревю, но нека само споделя, че може би най-интересна като персонаж ми беше майката на Франки.
“Жените също могат да бъдат герои” е цитат от книгата, който много харесах, защото улавя отрязъка във времето между тогава и сега и показва пътя от миналото “също могат” до днешното “са”. Кристин Хана също е герой – изисква се смелост да напишеш книга по тема, която пет десетилетия по-късно продължава да буди противоречиви мнения. Докато от читателя се иска единствено да я прочете – не само с очи, но и със сърце.
