В началото на годината винаги съм по-романтично настроена, затова се радвам, че още в първите седмици намирам заглавия, които да задоволят апетита ми. “Това, което оставихме зад себе си” е третата книга от поредицата “Нокъмаут” на Луси Скор и макар вече да съм я чела, с удоволствие си опресних историята, за да разкажа малко повече за бурните отношения на главните герои тук, които са (меко казано) огън.
“Това, което оставихме зад себе си”:
- Автор: Луси Скор
- Жанр: Романтика
- Страници: 584 стр.
- Година на издаване: 2025 г.
- Гледни точки: 2
- Главни герои: Лусиан, Слоун
- Преводач: Захарина Тенева
- Издателство: Ибис
Лусиан Ролинс е влиятелен бизнесмен, който е посветил живота си на това да изгради империята си и да изчисти семейното си име. Колкото повече пари и власт трупа, толкова по-сигурен се чувства. Единственият човек, способен да разклати невъзмутимото му хладнокръвие, е Слоун – библиотекарката от родния му град Нокъмаут. Лусиан и Слоун се свързани от мрачна тайна в миналото им, която е причината за взаимната им неприязън. Но когато поредната им словесна битка завършва с горещи ласки, пламъците между двамата вече не могат да бъдат потушени. Единственото, което им остава, е да се отдадат на изкушението и тлеещата страст помежду им. И докато Слоун е готова да има семейство и деца, Лусиан отказва дори да обмисли идеята за брак. Той е убеден, че съсипаният мъж може да съкруши една жена. Това е примерът, с който е израснал, и няма да допусне да причини същото на Слоун. Но когато се надига опасност, която застрашава живота ѝ, всичко се променя…
“Това, което оставихме зад себе си” носи онзи чувствен заряд, с който Луси Скор започна поредицата си за Нокъмаут с допълнението, че вече познаваш страховете, слабостите, добродетелите и желанията на повечето герои от тази сплотена група, към която авторката ни причисли. Знаеш докъде са готови да стигнат в името на онези, които обичат. Единствената “загадка”, която е останала да бъде разкодирана, се крие в образите на Лусиан и Слоун, водещи персонажи в този роман. И може би тяхната история стига най-далече, като се има предвид колко отдавна е започнала и през какви турбуленции е преминала. Заядливостта и привидната ненавист маскират себеотрицанието и абсолютната отдаденост на идеята да предпазиш другия или да съхраниш спомена за една неосъществена любов, на която може би най-после й е дошло времето.
Започвам с едно признание. Въпреки увереността ми, че тази двойка ще измести досегашните ми любимци (Наш и Лина), все пак това не се случи, но в романтичен план книгата не ме разочарова. Авторката стъпва на познати и утвърдени мотиви от любовния жанр – имаме бавно разгарящ се романс (но пък възпламени ли се, нямам думи), история за любов, която получава втори шанс, отношения, които са тип “от врагове към сродни души”, а хапливите забележки и непрекъснатото джафкане между главните герои определено бяха забавни. Харесваше ми да виждам как Слоун внася цвят и доза хаос в стерилно подредения живот на Лусиан и как бе единствената, която можеше за секунди да го извади извън контрол. Той пък бе посветен на идеята да предусеща нуждите й още преди самата тя да е разбрала какво й липсва и кое е добре за нея.
Струва ми се, че Лусиан и Слоун са най-темпераментните сред героите на Нокъмаут. Като цяло Слоун лесно печели сърца – библиотекарка, влюбена в света на книгите, добродушна, но не и свита, в нея има живец, който е заразителен. Лусиан е онзи герой, който е преследван от травмите си от миналото, насадени му от неговото семейство. Моралният му компас е малко съмнителен, но изначално е човек, който цени истината и справедливостта. Косвено се засяга темата за домашното насилие, правосъдната система и корупцията като проблеми на местна почва. Те служеха и за добър фон, който да внесе динамика и щипка мистерия в сюжета. Според мен обаче и изместваха фокуса от любовната история, което в моя случай беше минус, но пък за други вероятно би било плюс.
Хареса ми, че виждаме двете гледни точки в книгата, както и че има включени ретроспективни глави от по-младежките години на героите, които да обогатят представата ни за дълбочината на техните чувства. Това, което не ми допадна, е колко време отлагаха и отказваха да приемат любовта си. Струваше ми се излишно и някак изкуствено създадено от самата авторка.
Цялостно, “Това, което оставихме зад себе си” е приятно бягство от ежедневието за феновете на любовните романи. Наред с чувството за приобщеност към един приятелски кръг, дръзките решения в името на справедливостта и деликатните теми за травми, нанесени в по-ранните години от родителите, романът следва класическата любовна линия, без да се свени да повиши градуса на някои глави, така че да ви стане горещо.
