13 любими цитата от български творби

by Хриси

От всички големи празници в България приемам 24 май най-лично. Азбуката не просто дава идентичност на нацията – тя чертае един безкраен хоризонт, към който човек се устремява с кораба на знанията. Страниците на книгите издуват неговите платна, думите му дават мощ и още с първото отваряне на буквара, пътешествието започва. Обичам българската литература и макар самата аз да изживях един период, в който се бях отдръпнала от творчеството на съвременните ни писатели, днес поглеждам с усмивка един от рафтовете ми в библиотеката, където съм подредила именно такива книги – от талантливи автори, които днес имат какво да разкажат. Най-хубавият начин да отбележим празника е като си подарим книга от български автор, но тъй като не мога да изпратя на всеки такава, реших да ви споделя 12 цитата от български произведения, които са ми скъпи на сърцето.

Може би преди да премина към цитатите, да кажа защо точно тези съм подбрала. Това са думи, свързани с автори и творби, които по някакъв начин са оставили своята следа в моята читателска душа. Като Чудомир, чиито разкази мама ми четеше като малка. Като Елин Пелин, който в пети клас не можех да разбера, а сега е най-любимият ми разказвач. Като Вапцаров, който и до днес може да ме разплаче с пресмъртните стихове към своята съпруга Бойка. Като Яворов, който хората свързват с българския символизъм, а аз ще запомня първата ми „среща“ с него – в училище, докато изучавахме „Градушка“. Като Блага Димитрова, която пише толкова красиво и изразително, че боли да отместиш поглед от страниците на нейна книга. Като Камелия Кучер, чийто нов роман очаквам с нетърпение. Като Виктория Бешлийска – пазител на българския език, на старите думи, на словото.

„Не обичам, как’ Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени като Тана Папучкина,като разчекнат едни уста – като ханджийска порта!“„Не съм от тях“, Чудомир

„Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малкото селце. Ситен дъжд непрестанно ръми и рони последните жълти листа на оголените тополи, които стърчат край старата черквица, печални и тъжни като вдовици. Разградените стари гробища пред черквата са пълни с жени, които безразборно щурат нагоре-надолу, печални и сериозни. Тоя ден е посветен на душите и всеки слива своята скръб в общата скръб за покойниците.“ – „Задушница“, Елин Пелин

„Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите ѝ не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди, гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава.“ – „Албена“, Йордан Йовков

„Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!“ – „Тютюн“, Димитър Димов

„Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небето,
а то сивее мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито“
„Градушка“, Яворов

“‎Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.” – „Преспанските камбани“, Димитър Талев

„От тоя ден тя престана да бъде тая Елисавета, която познаваше, като че под сянката на липата, в нейните подрасти, душата ѝ бе разделена на две същества: едното – примирената, угнетена жена, чакаща пристъпващата насреща ѝ старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото – непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо.“ – „Крадецът на праскови“, Емилиян Станев

„Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я – вече нищо няма.“„Отклонение“, Блага Димитрова

„Незавършеност – най-съвършеният край. Завършекът е спиране. Мъртва точка. Незавършеността е вечно движение. Живот.“ – „Лавина“, Блага Димитрова

„Войната винаги е черно-бяла – дори и сега, когато вече можем да правим цветни снимки.“ – „Нощ“, Камелия Кучер

„Колко мигове можеш да смениш, преди да осъзнаеш, че понякога един миг е цяла вечност. Понякога вечността е съставена от един повтарящ се миг.“ – „Сън“, Камелия Кучер

„Глина в ръцете му, огън в сърцето му, дъх в гърдите му – това бе Жара за Велико. Све ѝ бе той, вече в едно дишаха.“ – „Глина“, Виктория Бешлийска

Leave a Comment