“Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“ Цитатът е от „Ана Каренина“ на Лев Толстой, но аз се връщах към него, докато четях „Историята на едно порядъчно семейство“ от Роза Вентрела. Италианският роман открехва вратата към дома на семейство Де Сантис, за да разкаже една история за бедността – физическа и духовна, за мътните, кални води на ежедневието и борбата да изплуваш от тях, за личните стремежи и убеждения, които надхвърлят границите на дома, за съзнателното решение да счупиш матрицата, вместо да си поредната безлична нишка в нея. Разказ за грозното лице на реалността, но и за красотата да обичаш и да бъдеш обичан. Много проницателен, безкомпромисно директен и болезнено откровен роман, в него откриваме житейски уроци, които героите усвояват с времето, а ние попиваме от страниците му. Ето и кои са те.
За сюжета:
Осемдесетте години в един от бедните квартали на Бари. Мария израства с двамата си по-големи братя Джузепе и Винченцо, с баща си грубиянин и с примирената си майка. Тя е малко, мургаво момиче с голяма уста и ориенталски очи. Държи се дръзко, провокативно, затова я наричат Малакарне – лошо, развалено месо. Единственият ѝ приятел е Микеле, син на най-ненавиждания човек в квартала. После Мария пораства, отива да учи в университета и между нея и Микеле разцъфва невъзможна любов. Всичко това се случва на фона на един изостанал район, обитаван от необразовани хора, от семейства, в които цари грубост и насилие. Единствено любовта предпазва младите хора от злобата и упадъка, който ги заобикаля.
Ние не сме нашите родители
Романът на Роза Вентрела рисува ярък портрет на едно бедно италианско семейство от Бари – с патриархалната рамка, мрачните цветове на немотията, строгите линии на взаимоотношенията между родители и деца и бледите щрихи на нещо, което трябва да наподобява дом. Натурализъм в думи – авторката не спестява колко суров може да е животът през 80-те в квартали като този, който фамилия Де Сантис познава. Скръбта по погребаните им мечти, липсата на образование и здрав разум, които са изместени от законите на улицата и стари вражди, изсмукват въздуха от тази картина – тъпче, души и смачква всеки, който се опитва да се измъкне от нея. И все пак сред тъмните цветове виждаме проблясък – сноп от наситени светли искри, които все пак носят някаква надежда. Мария не вижда света черно-бял, както баща ѝ, не се чувства комфортно, представяйки си се в ролята на покорната домакиня, каквато е майка ѝ. Мария знае, че е различна – „лошо семе“, така я наричат, но дори в твърдата и неблагоприятна почва, в която расте, тя успява да разцъфне. Поглъжда жадно знания, топлина, любов и отказва да повярва, че реалността е такава, каквато нейните родители я описват и приемат.
И ние, Марѝ, сме като камъните в морето. Блестим само ако сме близо един до друг.”
За да имаме очи за красивото, трябва да познаваме и грозното
През цялото време, докато четях „Историята на едно порядъчно семейство“, си мислих колко често срещам в книгата противопоставяне на красивото и грозното в живота. Гротескните сцени на ежедневието на хора като Медзафемна, сиромашките къщи, които крият гневните удари на безсилието – често насочени към грешните хора, подигравателният смях в класната стая, шокиращият момент, в който виждаш пред теб как нечия душа си отива от този свят твърде рано са само част от примерите, които показват колко отблъскваща може да е действителността. И все пак, ако се вгледаш по-дълбоко, ще забележиш, че в същите тези къщи има поне един, който се грижи за другите и разсипва ястието за вечеря, което ухае на традиции, приемственост, на малка доза утеха. Погледът ти ще улови ръцете на двама души, които в мрака се държат и подкрепят, докато виждат как семействата им рухват, как бъдещето им се срива, но в този момент те са заедно и това никой не може да го промени. Ще се заловиш за любовта на майката, която иска най-доброто за нейното дете и се обвинява за грешките, които е допуснала; ще се качиш на лодка, която най-после ще покаже на един моряк какво е от другата страна – тази на доброто; ще празнуваш завършването на момиче, което всички са подценявали и ще се надяваш то да срещне щастието някъде по пътя си.
Не трябва да плачем за онова, което сме изгубили, Мария, а да бъдем щастливи заради онова, което сме имали.”
За да излезеш от рамката, трябва да гледаш отвъд нея
Главни герои в „Историята на едно порядъчно семейство“ са Мария и Микеле, заклеймени от обществото от ранна възраст по една или друга причина. Тя – защото е по-непокорна, по-дръзка в поведението си, което е неприемливо за нейния пол, а той пък по бащина линия – като наследник на най-ненавиждания човек в бедните квартали. Подигравки относно външния им вид, социалния статус на техните фамилии, любознателната природа на единия и наивната доброта на другия очертаваха границите на тяхната малка територия, която им е определена от обществото и връстниците им – на аутсайдери. И все пак това в нито един момент не попречи на Мария и Микеле да излизат от нея, да я опознават и разширяват, да намират комфорт и сигурност в нейната рамка. Тя все пак отива да учи в престижно училище и продължава по-късно образованието си наравно с представители на доста по-заможни семейства. Той пък си създава свой живот, който страни от незаконните далавери на брат му и баща му и му позволява да живее с чиста съвест. Ако Мария и Микеле бяха приели безропотно етикетите, които техните съученици им лепяха, то товара на (себе)омразата вероятно щеше да ги завлече на дъното. Но двамата успяват да изплуват заедно на повърхността и да търсят нови хоризонти – всеки в неговата си посока.
Може би това беше тайната на нашето приятелство. И двамата бяхме невидими и единият придаваше плътност на другия.”
Силата да си жена
Литературната критика сравнява стила на Роза Вентрела с този на Елена Феранте, а едно от сходствата, които изтъква, е по линия на женските персонажи в историята. Образът на жената в Италия през 80-те години е един от основните акценти в книгата. Застинала по средата между традиционното и модерното, тя се разкъсва от собствените си копнежи и от очакванията, които има спрямо нея. Съдбата ѝ не е нейна собственост – тя принадлежи на нейните родители, а после на съпруга ѝ. Но поколенията са други и нравите се менят. За Мария също не е лесно да бъде жена във време, в което основно мъжете решават, но образованието ѝ и по-свободолюбивата ѝ природа я предизвикват да се бори. Малки прояви на бунт, които обаче носят удовлетворението, че поне за момент контролът е в нейни ръце. Към края на книгата имаше един разговор между майка и дъщеря, в който сякаш минало и настояще се срещаха в търсене на нова посока. Опитът и мъдростта на едната се обединиха със стремежа за независимост и будния ум на другата и стъпка по стъпка проправиха път на италианската жена, която срещаме днес.
