Харесвам истории за жени, проявили дързост и солидна доза смелост за времето си и по този начин са успели да извоюват права, без които днес светът би изглеждал доста по-различно. Не е лесно да носиш отговорността на първия – да не се огъваш под натиска на хорските критики и очаквания, да си готов да понесеш неодобрението и намръщените погледи като горчиво лекарство, което е част от процеса на лечене, да намираш отнякъде търпение всеки път, когато си мислиш, че си изчерпал запасите. Героините на Илария Тути в романа “Като вятър, съшит със земята” отразяват отлично тези битки, в които прогресът се бори да надделее над статуквото, а пробуждащата се социална революция търси начин да установи баланс между мъжете и жените.
“Като вятър, съшит със земята”:
- Автор: Илария Тути
- Жанр: Исторически роман
- Страници: 400 стр.
- Година на издаване: 2023 г.
- Гледни точки: 2 основни
- Главни герои: Кейт, Александър
- Преводач: Ваня Георгиева
- Издателство: Лемур
Лондон, септември 1914 г. ”Ръцете ми никога не треперят. Аз съм хирург, но жените нямат право да оперират. Най-малко аз: майка, но не и съпруга, с италиански произход и също плащам цената за нерешителността на родната си земя в тази война, която вече жъне живот след живот. Когато една нощ получих неочаквано посещение, разбрах, че не нося отговорност само за себе си. Съдбата на дъщеря ми, а може би и амбициите на толкова много други жени, също зависи от мен. Флора и Луиза са лекарки и повече от всеки друг имат смелостта и въображението да пренесат мечтата за равенство отвъд всички граници. Поканата, която отправиха към мен, е заклинание и като всички заклинания също е направена от сянка. Да тръгна с тях, за да отворим първата военна болница, изцяло управлявана от жени в Париж, е лудост и необходимо начинание. Заради самите нас, заради тези, които ни обичат, заради това, което сме призвани да бъдем. Това е истинска революция за мен, а всяка революция носи със себе си поне едно предателство. В Париж, далеч от моето малко момиченце, често отхвърлянa с недоверие от същите войници, които се захващам да лекувам, отново поглеждам ръцете си. Те не треперят, но аз вътре в себе си съм вятър.”
Признавам си, че нямах кой знае какви очаквания към романа на Илария Тути. Още с анотацията си “Като вятър, съшит със земята” обещаваше да е интересна книга, която после да заеме мястото си в библиотеката сред останалите заглавия от историческия жанр, но нищо отвъд обичайното. Обаче тя ме изненада – с дълбочина на повествованието, с прецизност към детайлите, които бяха от ключово значение, с емоция, която е различна от стандартния за този тип книги мелодраматизъм, с перспектива върху теми, които 100 години по-късно продължават да се дискутират в обществото. “Като вятър, съшит със земята” рисува впечатляващ исторически портрет на Първата световна война – батална живопис в най-проникновената си литературна форма. Разказ за страховете и надеждите, които съжителстват на бойното поле, за безсмислието на войната, която води единствено до разруха, сривайки хора и семейства, за непоправимото зло, което звучи като взрив на граната и осакатява човешкия живот.
“Ние жените никога не решаваме една война, само поправяме щетите, които тя носи”.
На този фон Илария Тути разгръща двете водещи направления на романа си – от една страна, зародилата се еманципация и борбата за правото на жените да бъдат възприемани като равни (в медицината и не само), а от друга – премахването на остарели граници, които бранят все по-крехкия и задъхан ритъм на тогавашното общество. “Като вятър, съшит със земята” се превръща в разказ за неизбежността на промяната, за борбата срещу стереотипите и предразсъдъците, за дързостта на модерно мислещия човек и за любовта, която не робува на хорското мнение. Реални факти и художествено майсторство се сливат в едно, за да създадат един вълнуващ роман, който извежда на преден план темата за прогреса и дава нов поглед върху противопоставянето на женствеността и силното мъжко присъствие. Извор на вдъхновение за Илария Тути се превръща информацията, че по време на войната някои от пострадалите войници са възстановявали психическото си здраве с помощта на ръкоделие – скандално решение за тогавашните порядки. Тази проява на дързост пък съвпада с друг съществен момент, белязал напредък по направление на половата дискриминация, а именно – отварянето на военна болница, управлявана от жени хирурзи.
Времето се удължава в състояние на страх и се скъсява в момент на надежда.”
Вероятно някои от вас вече са решили, че “Като вятър, съшит със земята” е някакъв крайно феминистки роман, който просто следва тенденциите на модерната литература. Тук ще ви спра и ще ви кажа, че грешите. Защото през цялото повествование, независимо колко силно бе присъствието на главната героиня Кейт и каква независимост и воля демонстрираше тя, Илария Тути не я лиши от онази нежност, от необходимостта ѝ да закриля, но и от нуждата да бъде обичана и закриляна, които се коренят в идеята за женствеността. Нещо повече – авторката често даваше думата на главния герой Александър, който в началото отразяваше общото колебание по отношение на тази нова форма на самостоятелност при нежния пол. Но постепенно той откри смисъл и опора в нея и осъзна, че е изначално погрешно да се налагат граници между мъжете и жените – те са предопредели взаимно да се допълват и с помощта на този хармоничен съюз да изтъкват най-силните си качества.
Надеждата не можеше да се повери на друг. Беше необходимо сам да си създадеш надежда, да окажеш съпротива и да издигнеш барикади, трябваше да закърпиш и да продължиш напред, да запретнеш ръкави, да почукаш на заключени врати, за да бъдат отворени.”
Вероятно се досещате, че в книгата има и романтичен елемент, който силно ме развълнува. И за Кейт, и за Александър животът не е бил особено щедър, когато става дума за любов и щастие, затова се радвах на развитието на техните взаимоотношения – плахо зародили се чувства, които в края на романа имаха силата на ураган. Освен за любов Илария Тути застъпва силно темата за красотата на душата и уродливостта на прояденото от злоба и завист сърце, за вътрешните белези, които се лекуват по-трудно от кървящата рана, за грозните гледки, които нямат общо с външния вид. Говори се още за дисфункционални отношения между родители и деца и за хора, с които съдбата те събира и ги превръща в твое семейство, за справяне с посттравматичен стрес, за търпението, с което трябва да се подхожда, когато душата има нужда от въздух и пространство, за да се възстанови. Ефирният и поетичен изказ на Илария Тути също допринася за удоволствието от четенето на книгата и придава допълнителна стойност на думите ѝ.
Шевовете, при които раните заздравяват най-добре, невинаги са тези, които се виждат.”
“Като вятър, съшит със земята” е роман със силно присъствие – носи една неотстъпчивост, воля и характерна енергия, която се придава на читателя и го учи, че няма граници за неговите мечти. И припомня, че дори сред най-грозните и отблъскващи моменти в живота цъфтят макове. Цъфти надеждата.
