Равносметката за юни е солидна купчинка с интересни заглавия от най-различни жанрове, като преобладава романтичният – все пак е лято. С кои книги ще запомня изминалия месец – ето целия списък.
“Преследвачката” – Лив Константин
Харесах “Преследвачката” от Лив Константин повече от “Последната госпожа Периш” вероятно защото за разлика от предишната книгата този път авторският дует успя да ме надиграе и да ме изненада. Толкова бях погълната от образа на “злата мащеха”, че не се усетих кога разказвачът е решил да промени приказката по свой начин. “Преследвачката” е от по-меките трилъри (аз обичам такива) – тук има дебнене, надиграване, хитро планиране и посвещаване на една цел, на една идея, която се превръща в абсолютна. В романа се говори много за скръбта, за промените в едно семейство и как децата се адаптират, за влиянието на родителите и как техните грешки дават отражение по-късно. Провокацията на Лив Константин и завръзката се крие в негласния въпрос какво може да направи една жена, за да стъпва уверено в чуждите обувки на друга, която на всичкото отгоре е и майка. Дали разполага със същата жертвоготовност, дали има способността да улови нуждите на децата още преди да бъдат изречени, дали знае кое е най-доброто за тях и може ли да постави собствените си нужди на заден план, за да е сигурна, че те са добре? Романът е особено подходящ за сезона – препоръчвам за лятната отпуска.
“Любов на теория” – Али Хейзълууд
“Любов на теория” ми стана любимата книга на Али Хейзълууд. Макар да е близка по характер до предишните две, тук отношенията между героите са изведени на друго ниво и романът звучи по-зряло и по-правдоподобно. И на теория, и на практика Елзи и Джак са герои, чиято любовна история всяка романтична душа би искала да прочете и изживее. Динамична, увлекателна, забавна и сладка – така бих описала най-общо романа. Вероятно това е една от най-академичните книги на Али Хейзълууд, тъй като значителна част от сюжета беше посветен на разликите между експерименталните физици и теоретиците – за споровете между двата лагера и техните постижения, за невъзможността едната сфера да съществува без другата, защото са си взаимно полезни. Лично на мен ми беше много интересно да науча подробности по темата, както и да проследя как тя се вписва в традиционната линия на авторката, която следва пътя на жените в научните среди. Уважение и равноправие са две константи, за които Али Хейзълууд непрекъснато напомня в книгите си, че трябва да бъдат използвани в уравнението за етична и колегиална работна среда. И това е нещо, което безкрайно харесвам.
“Влюбеният Айфел” – Никола д’Естиен д’Орв
Радвам се, че прочетох “Влюбеният Айфел” от Никола д’Естиен д’Орв преди да гледам филма. Макар в този случай киното да е вдъхновила литературата, просто на хартия историята е друга – още по-жива и емоционално наситена. Романът разказва за построяването на Айфеловата кула – за съмненията дали е възможно да се издигне такъв монумент, за негативните реакции и реалната опасност проектът да пропадне. Така че в исторически аспект сюжетът е доста любопитен. Междувременно четем за самия Густав Айфел, без чиято инженерна мисъл редица забележителности нямаше да съществуват, в това число и Статуята на свободата. Густав Айфел се превръща в творец, а неговата муза е голямата му любов – Адриене. Невъзможността на тяхната връзката е предопределена заради класовите различия – тя е от буржоазно семейство, а той е от работническата класа. И все пак двамата се влюбват, а пътищата им се пресичат два пъти, но историята винаги завършва по един и същи начин – с безмерен копнеж по нещо, което не могат да имат. Авторът дава поглед върху развитието на техните отношения в двата отделни периода на техния живот и в структурно отношение това прави романът по-разчупен и динамичен. До известна степен Айфеловата кула е толкова символ на Франция, колкото и на чувствата на един творец към неговата муза. 🇫🇷 Със сигурност, ако прочетете романа, и вие ще гледате на кулата с други очи – вместо метална конструкция, ще виждате огромна буква А в центъра на Париж, свидетелство за неугасваща любов. Неслучайно френската столица е градът на влюбените.
“Какво си пожелаваш” – Катрин Сентър
Мина известно време от последната книга на Катрин Сентър, която българските читатели имаха възможност да прочетат – “Сърцето не изгаря при пожар”, и може би затова излизането на “Какво си пожелаваш” бе прието толкова добре (наблюденията ми са от Пролетния панаир на книгата). А може би защото онези, които вече са запознати с писането на авторката, са наясно, че тя е необикновен писател на любовни романи, при когото любовта никога не е за сметка на личността. Да си в хармония със себе си и с околния свят е цел номер едно на героите в книгите на Катрин Сентър. А любовта – тя е път и посока, начална и крайна спирка, и ежедневен повод да се усмихваш, ако следваме посланията в романа “Какво си пожелаваш”. Бих казала, че негово лице виждам съвършено четиво за лятото – нито твърде романтично, нито твърде сериозно, достатъчно сладко, за да ти хареса и да искаш още, но не толкова, че да получиш кариес и да не искаш да погледнеш повече към такъв тип истории. А те понякога са ни така необходими, за да ни напомнят, че човек винаги може да намери повод да се усмихне и да избере радостта пред тъгата.
“Роклята” – Дженифър Робсън
Когато показвах новите книги, част от вас проявиха интерес към “Роклята” от Дженифър Робсън. Първата ми среща с този роман беше преди няколко години- привлече ме с историята около сватбената рокля на кралица Елизабет II и още тогава много го харесах. Сега го прочетох отново и мнението ми се затвърди. В “Роклята” можете да видите много неща – картина на следвоенна Англия и на необходимостта на хората от събитие, което да внесе лъч светлина в иначе сивите дни. Въпросното събитие е кралската сватба, а двете главни героини работят за дизайнера, чието дело е сватбената рокля на Елизабет II, като шият и бродират (за справка – вижте детайлите по воала). Проследяваме една история за приятелството, докато четем за личните драми в живота на двете жени. Едната носи “вината на оцелелия”, след като семейството й е загинало в лагерите, а тя е избягала от Франция. Другата пък мечтае да вкуси от живота на аристокрацията, но скоро разбира, че там има повече горчилка. Приятелството им дава сили да превъзмогнат трудностите и да отгърнат нова страница. Сюжетът е увлекателен, като авторката вмъква и втори времеви пласт от настоящето, включващ гледната точка на внучката на едната героиня, която тепърва научава за миналото на баба си. Има и много лека романтична нишка, която проблясва между редовете. Самият роман е изпъстрен с множество детайли и информация, които вероятно ще ви се стоят интересни, ако се вълнувате от мода, от британската култура и кралското семейство.
“Вятърът знае името ми” – Исабел Алиенде
“Вятърът знае името ми” – новият роман на Исабел Алиенде е многолик, проницателен и безкрайно откровен, той завладява читателя с надеждата да разпали у него искрата на емпатията. Вълнуващ и затрогващ разказ за хората с отрязани корени, лутащи се в търсене на онова съкровено място, което да нарекат свой дом. Място, което да ги прегърне и да сложи край на безпътието и да се превърне в градина, в която семената на надеждата и любовта дават плодове. Книга за имигрантството и за обстоятелствата, които принуждават хората да загърбят родината си и да се скитат, натоварени със спомени, които постепенно избеляват като стари снимки. История за оцеляването на духа, за борбата да се задържиш на повърхността преди системата да те е удавила в калните си тълкувания на закона, за необходимостта да съхраниш своята идентичност, докато се опитваш да се впишеш, за нестихващия страх, че всички жертви са били напразни, но и за благодарността, че в крайна сметка си успял да се измъкнеш.
“Третият слой” – Гергана Лаптева
“Третият слой” ми се стори най-мащабният роман на Гергана Лаптева. Нейната ерудиция и акуратност при използването на факти винаги са били нещо, което ме е впечатлявало, но тук говорим за детайли, свързани с професията на реставраторите и процеса на възстановяването на антики, с елементи от забележителности и сгради като културно наследство, носещи белезите на тяхната епоха, с документи, свидетелстващи за управлението на владетели, оставили своя отпечатък в историята. В новата си книга Гергана Лаптева отвежда читателите до Ватикана през Средновековието и разказва за Четвъртия кръстоносен поход и знакови събития от Второто българско царство. Интригата обаче се заплита в наши дни, когато необикновена картина се озовава в ръцете на опитна реставраторка и архитект с интерес към изкуството. Използвайки познанията си, двамата тръгват по следите на погребана от векове загадка, за да открият истината за смъртта на един владетел и междувременно се озовават на кръстопът в живота си, принудени да избират между познатото и неизвестното, между страховете и любовта.
“В обувките на някой друг” – Джоджо Мойс
“В обувките на някой друг” от Джоджо Мойс вероятно ще ми е една от любимите за тази година. Съвсем не говорим за любовен роман, а за история, посветена на отношенията между хората, на приятелството, на семейството и брака, на очакванията, които имаме спрямо нас самите, на дефиницията какво е щастие и понякога колко малко му трябва на човек, за да бъде истински благодарен и щастлив. Интересно как Джоджо Мойс създава образи, които имаш чувство, че си срещал на улицата – познати, близки някак. И разказва за тях с много човещина, със сърце, с емпатия. Реални ситуации се редуваха с възможно най-абсурдни моменти, но всъщност това е нормално, защото такъв е животът – низ от шантави случки; от хора, които обичаш и не можеш без тях, и такива, на които просто ти иде да им удариш един шамар; от искрен смях при разговор с някой, който те познава отлично, и сълзи от тъга или яд след тежък ден. И понякога е достатъчен един чифт обувки, за да си спомниш кой си и какво можеш. Всичко има в тази книга и може би затова така я обикнах.
“Следоледен рай в Амалфи” – Роберта Григорио
Много малко неща могат да ме изкушат в този живот, обаче италианският сладолед категорично е едно от тях. И тъй като тази година (засега!) няма изгледи да вкуся това божествено творение на човешкия кулинарен гений, естествено посягам към книга, в която gelato заема знакова роля. “Сладоледен рай в Амалфи” от Роберта Грегорио е приятен и лек роман, който ни отвежда в крайбрежното и особено популярно градче Амалфи – показва ни го и изпълнено с туристи, и такова, каквото местните жители го виждат. Като единствен дом, който познават. На страниците на книгата се крие романтична история – увлекателна, сладка, донякъде позната, но пък идеална, ако искате да се разсеете след някое по-тежко четиво. Има лека интрига покрай главния герой и мистериозния му годеж, но като цяло авторката е много последователна в това, което иска да покаже на читателите, а именно – човекът, с когото избираш да прекараш живота си, трябва да е някой, който те чува и вижда; който откликва на твоите желания и се бори наравно с теб за мечтите ти; който е склонен да експериментира и да рискува, ако това ще предизвика усмивка на лицето на любимия. В романа се засягат още теми като приятелството, връзката със семейството и личния път, по който всеки поема. И един съвет – не започвайте книгата, ако нямате сладолед наблизо.
