В литературните среди всяка нова книга от Исабел Алиенде е събитие и това е разбираемо. Не просто защото е най-добрата латиноамериканска писателка, а защото е от онези умели разказвачи, които успяват да предадат в дълбочина историята на нашето време, без да прекъсват нишката с миналото. Дори напротив – използват я, за да изплетат още по-пъстър сюжет, в който различни теми и мотиви се повтарят, а светът сякаш удобно ги пренебрегва. Тази година на фокус е романът “Вятърът знае името ми” – многолик, проницателен и безкрайно откровен, той завладява читателя с надеждата да разпали у него искрата на емпатията, така че да не обърне гръб, ако реалният живот го срещне с герой на Алиенде.
“Вятърът знае името ми”:
- Автор: Исабел Алиенде
- Жанр: Художествена литература
- Страници: 272 стр.
- Година на издаване: 2023 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Летисия, Самуел, Анита, Селена
- Преводач: Катя Диманова
- Издателство: Колибри
Виена, 1938. Самуел Адлер е шестгодишно еврейско момченце, което за една нощ губи всичко: баща, дом, родина. Отчаяна, майка му го качва на последния влак, който ще го отведе от нацистка Австрия в Англия. Там, далеч от всичко познато, Самуел ще започне нов етап от живота си със своята любима цигулка и с бремето на самотата и несигурността, които винаги ще го съпътстват. Аризона, 2019. Осем десетилетия по-късно седемгодишната Анита Диас се качва на друг влак заедно с майка си, бягайки от неизбежна и смъртоносна опасност в Салвадор, за да потърси убежище в САЩ. Новата безмилостна политика на правителството я отделя от майка ѝ на границата. Самичко и уплашено, далеч от всичко познато, момиченцето ще се приюти в магическия свят на своето въображение. Самуел и Анита ще се срещнат навреме, за да се спасят взаимно. Минало и настояще се преплитат в един вълнуващ разказ за драмата на изгнаничеството и избавлението, за солидарността, състраданието и любовта.
“Вятърът знае името ми” от Исабел Алиенде е вълнуващ и затрогващ разказ за хората с отрязани корени, лутащи се в търсене на онова съкровено място, което да нарекат свой дом. Място, което да ги прегърне и да сложи край на безпътието и да се превърне в градина, в която семената на надеждата и любовта дават плодове. Книга за имигрантството и за обстоятелствата, които принуждават хората да загърбят родината си и да се скитат, натоварени със спомени, които постепенно избеляват като стари снимки. История за оцеляването на духа, за борбата да се задържиш на повърхността преди системата да те е удавила в калните си тълкувания на закона, за необходимостта да съхраниш своята идентичност, докато се опитваш да се впишеш, за нестихващия страх, че всички жертви са били напразни, но и за благодарността, че в крайна сметка си успял да се измъкнеш.
Всички бежанци от Централна Америка изглеждаха еднакво, мургави и бедни, хора от друга планета, които неудържимо прииждаха към границата, натоварени с проблемите си. “
Романът започва ударно с болезнени сцени от ключови моменти в началото на Втората световна война. Моменти на потъпкани надежди, на майчини саможертви, на сбогувания, които сърцето така и не успява да преживее. След това Исабел Алиенде прескача във времето и пространството, редувайки гледните точки на герои, чиито пътища съдбата преплита. Оказва се, че независимо дали си с австрийски корени, или си жител от затънтено селце като Ел Мосоте (Салвадор), болката от загубата на семейството, от принудителното изтръгване, от несправедливо пролятата кръв е еднакво силна. И тази връзка, която прекосява дистанцията на десетилетия и километри, в крайна сметка създава усещането за цялост и рамкира сюжета.
Най-упоритата картина от миналото, която щеше да остане непокътната в паметта на Самуел Адлер до преклонна възраст, беше тази последна отчаяна прегръдка на майка му, обляна в сълзи и подкрепяна от коравата длан на стария полковник Фолкер, която му маха с кърпичка от перона, докато влакът се отдалечаваше. В този ден детството му свърши.”
“Вятърът знае името ми” е книга, която засяга нечовешките прояви на жестокост – започва с Кристалната нощ, преминава към кланетата в Латинска Америка, към граничните стени, които разделят майки от техните деца, към ненаказаните убийства на жени в страни без действащо законодателство, към бруталните посегателства, които се наблюдават в приюти и социални домове и стига до последиците от глобалната пандемия. Но Исабел Алиенде не е автор, който рисува само с мрачни цветове. При нея дори сред най-черните облаци се прокрадва светлина. Този път тя идва в лицето на отдаден на работата си социален работник, на адвокат, който рискува кариерата си, за да помогне на едно дете, на възрастен мъж, който познава и самотата, и любовта, затова е готов да подаде ръка на непознато момиче, в чиито очи вижда своето шестгодишно Аз.
Любов и темпераментни характери не липсваха и в тази книга на Исабел Алиенде. Макар да оставаха на по-заден план, темите, свързани с взаимоотношенията между хората, с брака и уважението между половинките, с независимостта на жените с гореща кръв и невъзможността на устоиш на тяхната притегателна сила присъстваха и тук, но далеч по-осезаемо се говореше за отговорността на обществото спрямо децата и бъдещите поколения в цялост, за жертвоготовността на родителите и бездушието на законите, които американското правителство прегърна преди няколко години.
Струва ми се излишно да споменавам, но все пак не мога да пропусна да напомня колко елегантен е почеркът на Исабел Алиенде, колко страст има в писането ѝ и как винаги успява да подправи историите си с щипка мистицизъм и въображение, придавайки им един характерен вкус.
Не съм специалист по романите на Исабел Алиенде – имам още много нейни книги да изчета, но това не ми пречи да оценя по достойнство романа “Вятърът знае името ми”. Подобно на преплетените цветни нишки и конци на тъкачния стан на една от героините в книгата, авторката използва думите, за да ги подреди в една незабравима картина, разказваща за любов, човечност и състрадание – три лъча, които успяват да надвият безнадеждността.
