Разгръщам първите страници на “Безкраят в стрък тръстика” от Ирене Вайехо и ме завладява едно неповторимо и толкова скъпо чувство – онова, което ти подсказва, че си попаднал на специална книга. Потъвам в удобното и меко легло от пластовете на времето, които авторката внимателно е надиплила. Разказва ми за тях. Подредила ги е грижливо един по един като страници на книга – махнеш ли някой, историята няма да е цяла. А написаното ми носи спокойствие и хармония, носи ми сигурност, че срещу мен стои човек, който отлично разбира смисъла и богатството на думите.
“Безкраят в стрък тръстика”:
- Автор: Ирене Вайехо
- Жанр: Нехудожествена литература
- Страници: 592 стр.
- Година на издаване: 2023 г.
- Преводач: Десислава Антова, Захари Омайников
- Издателство: Колибри
„Безкраят в стрък тръстика“ е сред най-съвършените „книги за книгата и четенето“. От зараждането на писмеността, през възникването на идеята библиотеките да съберат цялото познание, започвайки с Александрийската, възходите и паденията на книгата, до интересни паралели между интернет и Вавилонската библиотека на Борхес… Вайехо поднася ерудирана и интригуваща смесица от история, митология, неизвестни и любопитни факти и аналогии с днешния ден, за да увлече читателя в едно невероятно литературно приключение, което доставя духовна наслада, обогатява и внушава преклонение пред най-доброто изобретение на човешкия ум.
“Безкраят в стрък тръстика” ме повежда на литературно пътешествие като никое друго, на което съм била досега. Глава след глава пътувам. Надниквам в далечни светове и непознати земи, но в същото време се чувствам у дома, защото това е книгата на Ирене Вайехо – дом за всички читатели, за хората на словото и за всички онези, които са спомогнали за изграждането на книжния свят, в който днес живеем.
Мащабен труд е сътворила Ирене Вайехо. Книга, която си тежи на мястото, а се чете с изключителна лекота. Причината е в стила на авторката – поетичен, красив, на места дори леко закачлив, с безброй изградени мостове между епохите и съвремието ни, които да помогнат на читателя да премине по тях, натоварен с мъдростта и наученото през вековете. Ирене Вайехо говори на универсален език – този на любовта към книгите, затова в творбата ѝ не става дума само за сухи факти и безкрайна хронология, а за вникване в човешката душа, за семето на познанието, за грижите в отглеждането му, за търпението и отдадеността, с която хората са подхождали, и най-вече за плода, който ражда. (С)мисъл.
Ирене Вайехо твърди, че книгите и писменността са най-великото постижение на човешкия ум и защитава тезата си с отлично подбрани аргументи. Започва от идеята на Александър Македонски и неговата мечта за безсмъртие – мащабното му мислене е заразително и се отразява на следващи владетели и пълководци. Благодарение на него в крайна сметка се ражда най-голямата библиотека на Античността – Александрийската, която се превръща в средище за учени, във врата към бъдещето. И до днес книгите свързват хората, независимо от техните етнос, религия, произход. Но за да се случи това е изминат дълъг път. Книгата, която днес държим в ръцете си, е резултат от множество малки и все пак съществени промени – историите започват от изписаните редове върху папирус, преминават от уста на уста, за да достигнат до повече “читатели”, прехвърлят се върху пергамент, дърво, докато накрая стигнат до хартия. Определят се мащаб, формат, категоризация. Ирене Вайехо разказва увлекателно за всеки от тези етапи, като споменава знакови личности, допринесли за напредъка на целия процес – технически и идеен. Говори за Аристотел, Омир, Калимах, Цицерон, за римските книжари, за лукса да се сдобиеш с книга по римско време, за владетели, които в един момент осъзнават каква сила имат книгите и колко опасна може да е тя.
Александрийската библиотека е магична енциклопедия, която събира знанието и плодовете на въображението на Античността, за да попречи те да се разпилеят и изгубят. Но също така е замислена и като ново пространство, откъдето да тръгнат пътищата на бъдещето.”
Дали заради сериозното проучване покрай писането, или заради познанията, които има като читател, в “Безкраят в стрък тръстика” авторката улавя отлично онази магия на четенето, която привлича нови и нови читатели в света на литературата. Говори за библиотеките като лечебници за душата, за книгите като спасение в най-разтърсващите периоди на историята, за четенето като свобода на ума. И някак, изтъквайки особеностите на всеки етап от създаването на книгите, Ирене Вайехо успява да насочи вниманието ни към факта, колко привилегировани сме днес – да можем да си купим книга или да си я заемем от библиотеката, да можем да я прочетем или подарим, да изберем къде и как да четем. Наглед обикновени и незначителни неща, а реално са плод на хилядолетен труд.
Макар да говори за Античност и Древен Рим, Ирене Вайехо не обръща гръб на настоящето, а даже напротив -използва го умело, за да подчертае тезата си. Прави препратки с различни сфери на изкуството, паралели и сравнения, вмъква теми, които провокират вниманието на обществото и днес. Например, беше интересно да се проследи каква е била позицията на жената в Древна Гърция по отношение на книги и грамотност, после в Древен Рим и съответно да продължим мислено този паралел в наши дни в контекста на постигнатото през последните 100 години. Също толкова любопитен ми се стори онзи момент, когато разказваше за поезията, която се ражда преди прозата и въобще за песните и устната реч, които изпреварват жанрове и нагласи, с които е свикнал съвременния човек.
Много се отплеснах, но истината е, че мога да говоря до безкрай за тази книга. “Безкраят в стрък тръстика” от Ирене Вайехо събира между две корици безкрайната вселена на писаното слово. Удоволствие е да се изгубиш в нея, препоръчвам ви да го направите поне веднъж.