“Девет живота” – Питър Суонсън

Вероятно името Питър Суонсън ви звучи познато. Авторът е известен с мрачните си трилъри, последният от които бе “Осем перфектни убийства”, който аз съм чела. Лично на мен “Девет живота” ми хареса повече – загадъчен и напрегнат сюжет, множество обрати и силно послание. Три основателни причини, заради които си заслужава да прочетете книгата.

“Девет живота”:

  • Автор: Питър Суонсън
  • Жанр: Трилър
  • Страници: 296 стр.
  • Година на издаване: 2023 г.
  • Гледни точки: множество
  • Превод: Надежда Розова
  • Издателство: Софтпрес

В една спокойна сутрин девет човека получават в пощата си едно и също анонимно писмо. По-необичайното е, че вътре има единствено списък с девет имена, включително на адресата. Сред упоменатите хора са възрастен бизнесмен, агент на ФБР, служител в онкологията, професор по английска литература, собственик на хотелска верига, обикновен баща с къща в предградията, нереализиран певец, изгряващ актьор и любовница с много свободно време. На пръв поглед между тези деветима души няма никаква връзка, но очевидно някой има планове за тях. Повечето получатели на писмото не се трогват особено от странния списък, докато не осъзнават, че държат в ръцете си бомба със закъснител. Няколко дни след получаването на писмото в полицията постъпва сигнал за намерено безжизнено тяло на плажа в малко градче в щата Мейн. Новината не получава особена гласност. Според разследващите смъртта на Франк Хопкинс най-вероятно е нещастен случай, но опитът на детектив Сам Хамилтън му подсказва, че тук има нещо нередно. Когато научава, че името фигурира в мистериозен списък заедно с това на още осем лица, подозренията му се потвърждават – случайности няма. А оцелелите разбират, че са се превърнали в мишена. Скоро след това е зачертано второ име в списъка, а после още едно, и още едно. Една от жертвите е застреляна в гръб, друга – отровена с газ, трета – пребита с бухалка. Няма улики, които да подскажат кой е извършителят, нито шаблон, който да направи връзка между отделните случаи. Но такава определено има. За детектив Хамилтън остава да научи каква, преди да е убит и последния човек от въпросния смъртоносен списък.

Спомняте ли си играта “сляпа баба” – слагат ти превръзка на очите, завъртат те и, още замаян, тръгваш да търсиш в тъмното останалите играчи, които едновременно ти се струват много близо, но и всеки път ти се изплъзват. В “Девет живота” Питър Суонсън закрива очите на своите герои, пуска ги в трънлив и опасен терен, където се борят да оцелеят, и слепешката търсят отговори, които да ги спасят от приближаващата смърт. Уви, такива няма. Докато истината се крие в тишината, някой бърза да изпълни финалната присъда. А за читателя остава усещането, че е свидетел на един добре режисиран спектакъл – на игра, в която няма правилен ход и всички са губещи.

Напрегнат, динамичен и крайно непредсказуем – така бих описала “Девет живота” от Питър Суонсън. Авторът твърди, че се е вдъхновил за тази своя книга от “Десет малки негърчета” на Агата Кристи. Но може би заради стила на писане, редуването на различни гледни точки и големия мащаб, в който работи, бих казала, че Питър Суонсън надгражда и модернизира един иначе доста познат на читателите на мистерии сюжет и го превръща в гатанка, на която ревностно пази отговора. “Девет живота” е роман за отмъщението, за греховете, които не остават ненаказани, за изкупителните жертви и тяхната обреченост.

Хареса ми как авторът ни напомня, че всички по някакъв начин сме свързани, както и че моралът и принципите се възпитават от ранна възраст. Фактът, че дава думата на всеки от героите, също определям като хитър и умел ход, защото така успява да отвлече по-лесно вниманието от убиеца и да прикрие следите му. През по-голямата част от романа е истинско предизвикателство да намериш логическа връзка между отделните престъпления – на пръв поглед героите нямат нищо общо помежду си и водят съвършено различен живот в най-разнообразни части на страната. Но това, което Питър Суонсън ни припомня, е че понякога не е нужно да се фокусираме върху детайлите, а е по-важно да видим голямата картина. Тя в крайна сметка се оказва отблъскваща, тягостна и наплъстена с няколко слоя тъга и разкаяние, които я правят невъзможна за забравяне.

Впечатляващо е колко безапелационен бе авторът спрямо своите герои, спорен е въпросът дали беше справедлив. Мисля, че това е едно от интересните неща в романа – моралната дилема, пред която изправя читателя в края на книгата, когато най-после дава думата и на убиеца. А неговите мотиви се оказва, че са пуснали корени още в детска възраст. И това е едно от нещата, върху които Питър Суонсън набляга в историята – спомените, тревогите, мислите от нашите ранни години се превръщат в храна за страховете, комплексите и решенията в настоящето.

“Девет живота” не е от най-кървавите трилъри, не е и стряскащо психарски, така че да не можете да спите след него. Може би това ме привлече толкова в него – акцентът падаше не толкова върху изпълнението на самия акт на убийството, колкото върху мотива и неговата аргументация, върху въпроса дали човек има право да влиза в ролята на съдник и да си присвоява свойството да раздава справедливост. В този ред на мисли смятам, че романът отваря интересни теми за дискусия и определено провокира- това само по себе си е добър довод да посегнете към него.

Related posts

5 книги, които бих препоръчала на настоящи и бъдещи абитуриенти

“Момичето от Техеран” – Марджан Камали

“Диамантеното око” – Кейт Куин