Вероятно името Питър Суонсън ви звучи познато. Авторът е известен с мрачните си трилъри, последният от които бе “Осем перфектни убийства”, който аз съм чела. Лично на мен “Девет живота” ми хареса повече – загадъчен и напрегнат сюжет, множество обрати и силно послание. Три основателни причини, заради които си заслужава да прочетете книгата.
“Девет живота”:
- Автор: Питър Суонсън
- Жанр: Трилър
- Страници: 296 стр.
- Година на издаване: 2023 г.
- Гледни точки: множество
- Превод: Надежда Розова
- Издателство: Софтпрес
Спомняте ли си играта “сляпа баба” – слагат ти превръзка на очите, завъртат те и, още замаян, тръгваш да търсиш в тъмното останалите играчи, които едновременно ти се струват много близо, но и всеки път ти се изплъзват. В “Девет живота” Питър Суонсън закрива очите на своите герои, пуска ги в трънлив и опасен терен, където се борят да оцелеят, и слепешката търсят отговори, които да ги спасят от приближаващата смърт. Уви, такива няма. Докато истината се крие в тишината, някой бърза да изпълни финалната присъда. А за читателя остава усещането, че е свидетел на един добре режисиран спектакъл – на игра, в която няма правилен ход и всички са губещи.
Напрегнат, динамичен и крайно непредсказуем – така бих описала “Девет живота” от Питър Суонсън. Авторът твърди, че се е вдъхновил за тази своя книга от “Десет малки негърчета” на Агата Кристи. Но може би заради стила на писане, редуването на различни гледни точки и големия мащаб, в който работи, бих казала, че Питър Суонсън надгражда и модернизира един иначе доста познат на читателите на мистерии сюжет и го превръща в гатанка, на която ревностно пази отговора. “Девет живота” е роман за отмъщението, за греховете, които не остават ненаказани, за изкупителните жертви и тяхната обреченост.
Хареса ми как авторът ни напомня, че всички по някакъв начин сме свързани, както и че моралът и принципите се възпитават от ранна възраст. Фактът, че дава думата на всеки от героите, също определям като хитър и умел ход, защото така успява да отвлече по-лесно вниманието от убиеца и да прикрие следите му. През по-голямата част от романа е истинско предизвикателство да намериш логическа връзка между отделните престъпления – на пръв поглед героите нямат нищо общо помежду си и водят съвършено различен живот в най-разнообразни части на страната. Но това, което Питър Суонсън ни припомня, е че понякога не е нужно да се фокусираме върху детайлите, а е по-важно да видим голямата картина. Тя в крайна сметка се оказва отблъскваща, тягостна и наплъстена с няколко слоя тъга и разкаяние, които я правят невъзможна за забравяне.
Впечатляващо е колко безапелационен бе авторът спрямо своите герои, спорен е въпросът дали беше справедлив. Мисля, че това е едно от интересните неща в романа – моралната дилема, пред която изправя читателя в края на книгата, когато най-после дава думата и на убиеца. А неговите мотиви се оказва, че са пуснали корени още в детска възраст. И това е едно от нещата, върху които Питър Суонсън набляга в историята – спомените, тревогите, мислите от нашите ранни години се превръщат в храна за страховете, комплексите и решенията в настоящето.
“Девет живота” не е от най-кървавите трилъри, не е и стряскащо психарски, така че да не можете да спите след него. Може би това ме привлече толкова в него – акцентът падаше не толкова върху изпълнението на самия акт на убийството, колкото върху мотива и неговата аргументация, върху въпроса дали човек има право да влиза в ролята на съдник и да си присвоява свойството да раздава справедливост. В този ред на мисли смятам, че романът отваря интересни теми за дискусия и определено провокира- това само по себе си е добър довод да посегнете към него.