Отдавна заглеждам “Когато вярвахме в сирени” от Барбара О’Нийл – има нещо притегателно в книгата, което те предизвиква да ѝ обърнеш внимание, вместо да я подминеш като поредната морска корица. Все не ми стигаше време да се потопя в историята, но сега, когато вече излезе на български, реших, че е дошъл моментът да се запозная отблизо с Кит и Джоузи и се радвам, че го направих.
“Когато вярвахме в сирени”:
- Автор: Барбара О’Нийл
- Жанр: Художествена литература
- Страници: 384
- Година на издаване: 2022 г.
- Гледни точки: 2
- Главни герои: Кит, Джоузи, Дилън, Саймън, Хавиер
- Издателство: Сиела
Кит е лекарка, чийто живот е белязан от загубата на обичната ѝ сестра Джоузи. Преди петнайсет години момичето загива в терористичен атентат… или поне така смятат всички до този момент. Защото на екрана грее нейното лице, няма място за съмнение. Захвърлена във водовъртеж от емоции – тъга, объркване и гняв – Кит поема към новозеландския град Окланд и към момичето, което някога е било целият ѝ свят. Пътуването през океана е и пряк път към миналото и спомените. Под спокойната повърхност се крият още тайни, семейни трагедии и едно момче, което се появява от нищото и става част от малкия и самодостатъчен свят на двете момичета. Свят на сърфиране по гребена на вълната и на вяра в силата на омайната песен на сирените. Твърде много години две наранени жени са бягали една от друга и от самите себе си. Време е да се изправят смело срещу всичко, което са съградили, и да поемат риска да го загубят в миг.
“Когато вярвахме в сирени” от Барбара О’Нийл е капсула на времето, която носи историята на две сестри. В нея са затворени рецептата за любимия специалитет на семейството, снимка от ранните години, от която надничат лица – днес вече променени и леко състарени, смях от шега, която се е превърнала в летен рефрен , следа от одраскване, останала след поредната проява на авантюризъм. Спомени за наивността на детството, което пречува реалността през собствен филтър. Превъртайки лентата напред, идва онзи миг, в който капсулата се чупи под натиска на ежедневието и отговорностите на възрастните. Тогава всичко излиза наяве – не само радостта и носталгията, но също болката, разочарованието, тъгата. Изплуват тайни и лъжи, които бъркат в миналото и му придават съвършено различен облик. И единственото, което му остава на човек, е да приеме истината и да се опита да намери обяснение за нея. Кит е изправена именно пред такава ситуация. След като 15 години вярва, че сестра ѝ е загинала в трагичен инцидент, днес тя открива, че е жива и тръгва да я търси.
“Когато вярвахме в сирени” е сложен, многопластов роман, който е написан на красив и поетичен език. Увлича с разнообразие от теми и проблеми, с редуване на гледни точки, които са толкова различни, с комплексни персонажи, натоварени с личната си житейска драма. Роман за неразрушимата връзка между две сестри, които отново намират път една към друга, за значимостта на семейството при формирането на личността, за последствията от токсичните отношения и грешните примери за подражание. Но също така това е и една история за прошката, за възможността да поправиш стореното, получавайки втори шанс, за изборите – невинаги правилни, но наши собствени. В романа се говореше доста за зависимости – за причините да се поддадеш на тяхното влияние (най-често някаква психологическа травма), за силата да се измъкнеш от лапите им, за възприятието на околните, което не отговаря на случващото се в главата на жертвата.
Книгата не е за всеки читател – трябва да се настроиш на нейния ритъм, който на пръв поглед изглежда по-бавен. Само че под гладката повърхност, която привидно маскира сюжета, бушува буря и разбираш, че си с погрешно впечатление, че нищо съществено не се случва. Всъщност, случва се всичко. Животът се случва. Няма емоция, която да остане чужда на героите на Барбара О’Нийл – има страх, разкаяние, има тъга и меланхолия, има страст и любов. Може би тази пъстрота беше нещото, което най-много ми допадна в книгата, както и фактът, че нищо не е черно-бяло. Другото, което ми хареса, е как авторката продължава да разглежда пътя на двете сестри поотделно – макар свързани завинаги, те са различни, със свои виждания и разбирания, със собствен глас. Съдбата ги среща и събира отново, но това не означава, че всяка трябва да се изгуби в проблемите на другата.
В историята на Кит имаше доза романтика, но в много умерени и приемливи количества, нищо твърде сладникаво, което да наруши целостта на романа. При Джоузи пък говорим за брака – за съвършеното семейство, за перфектния имидж, който реално е една фасада. Защото всяко семейство, колкото и щастливо да е то, преминава през своите трудни моменти. Интересно е влиянието, което второстепенните персонажи имаха върху водещите – Хавиер, който промени перспективата на Кит, Саймън, чиито морално-етични схващания диктуваха поведението на Джоузи, Дилън, който беше едновременно приятел и неволен враг на момичетата, и разбира се, майка им, която двете възприемаха по коренно различен начин.
Трябва да призная, че с вълнение очаквах срещата на двете сестри, а авторката се е постарала да отложи този момент, давайки ни възможност да ги опознаем. След “Малибу в пламъци” на Тейлър Дженкинс Рийд това е втората ми книга, която говори за сърфирането като отдушник, като бягство от хаоса, и за вълните, които заливат бреговете и изтриват стъпките в пясъка.
Хубав и стойностен роман е “Когато вярвахме в сирени” от Барбара О’Нийл. Вярвам, че ще се хареса на почитателите на “Хартиеният дворец” и “Холандската къща”. Но вероятно ще допадне най-много на онези от вас, които с носталгия гледат към лятото и им се иска да си запазят едно късче от него.
