Дойде време да си поговорим за “Сърце”. Една история, която придава плътност на онова, което очите не виждат, а ръката не може да улови.
“Сърце”:
- Автор: Виктория Бешлийска
- Жанр: Художествена литература, исторически
- Страници: 376 стр.
- Година на издаване: 2022 г.
- Гледни точки: множество
- Главни герои: Витол, Горд, Добрана, Тих, Хвала
- Издателство: Софтпрес
1243 г. На един от високите зидове на крепостта Червен времето е застинало в очакване да се реши какво вещае бъдещето за трима клетници, разгневили своя господар. Богатствата и земите не са достатъчни да укротят мрака в душата на болярина. Чудовището се храни от страха на хората и в този ден съдбата му отдава възможност да ловува и да поиграе с плячката си. Някои имат късмет и се спасяват, но за Витол заровете се търкулват като воденичен камък и го понасят към дъното, където остана бездиханното му тяло. Там, на зида, се решава и съдбата на неговата съпруга Добрана – някогашна дъщеря на най-добрия червенски златар, и на сина му Хвала. Човек не е изгубил всичко, докато още има искрица вяра, която да топли сърцето му. В тишината един монах чува божествения глас да пази този пламък. И с него да освети пътя на другите.
“Сърце” от Виктория Бешлийска е роман, който диша и живее собствен живот. История, която пулсира с болката на отворена рана, с надеждата на осъдения да получи прошка за греховете си, с обичта, която изпълва човешкото сърце и вдъхва смисъл на всичко. “Сърце” не е книга, която се чете на един дъх именно заради моментите, в които имаш чувството, че изсмуква въздуха от дробовете ти и те оставя безмълвен. Подобно на изцерен слепец, който се учи да свиква със светлината, и тук читателят трябва да захранва душата си на порции, за да даде възможност на съзнанието да осмисли прочетенето и да повярва в него. На границата между реалното и чудотворното Виктория Бешлийска ситуира своите герои и ги оставя да изберат сами пътя, по който искат да вървят. А ние следваме техните стъпки и се учим от тях.
Макар да бе свикнала с говора на Хвала, необичайно зрял и проникновен спрямо този на връстниците му, никога преди това тя не се бе питала какво е надеждата. Знаеше, че я носи с всеки свой нов живот, както се носи риза на гърба, пък макар и да е единствената, която човек има. Ала чувстваше и че надеждата е повече от това – неизкоренима като душата, която си отива чак след смъртта. Затова отвърна:
– Туй е да знаеш, че в сърцето ти е зарито малко зрънце, от което ще поникне нещо хубаво и благо.
Романът говори за общочовешки ценности, но ги разглежда на фона на личната драма в живота на един алчен и погълнат от завистта си болярин, на една осиротяла и самотна жена, на един монах, търсещ истината за себе си в тайнството на духовенството. В този ред на мисли е вярно, че в основата на “Сърце” лежи въпросът за вярата – която губим сред скръбта и разочарованията, но и която ни намира пак там, където сме най-уязвими и сами. Вярата не толкова като извор на религиозни виждания, колкото като отдаденост на една идея – за свръхчовешкото и необяснимото. За чудесата, които ни спохождат.
“Сърце” е исторически роман, който връща читателя в Средновековна България. Научаваме много за периода след смъртта на Иван Асен II с всички знакови моменти, белязали Второто българско царство – нашествието на Татарите, напрежението във властта и кризата в управлението, разпространението на исихазма, разцвет на духовенството и иконографията. Виктория Бешлийска е направила детайлни проучвания, благодарение на които атмосферата и описанията в романа да отговарят с максимална точност на епохата, в която ни въвежда. Със същата прецизност се отнася към местата, където се развива сюжетното действие – скалните манастири в района на Русенско Поломие, пътеката на исихастите край село Пепелина, крепостта “Червен” и много други. Именно в тази съобразена с фактологията реалност пламва онази искрица на въображението, която авторовият талант разпалва и превръща в огън. От пламъците му се раждат героите в книгата – ярки, комплексни, живи.
Ако бе някой друг, би го отдал на голо честолюбие, ала гордостта на Добрана не бе придобивка. Тя бе вродена, неизкоренима. Още нещо смайващо имаше у тази жена и дори той, безочливият самолюбец, го виждаше и усещаше. Това бе нейната с години отхранвана човешкост, същинска и нужна като солта. Времето и несгодите бяха откърмили достойнството в нея. Добрана имаше опората, която той бе изгубил: човешки лик и сърце, по-силно от всяко друго.
Вярвам, че Добрана е един от най-отличителните женски образи, които съм срещала в литературата. Силата на нейния характер се изразява в категоричността на избора ѝ, колкото и тежък да е той, във волята, с която се бори да оцелее след поредния земетръс в нейния живот, в човещината, която цъфти в нейното сърце и прави дните ѝ по-малко пусти. Мисля, че пътят на Добрана бе най-труден и най-дълъг в сравнение с този на останалите герои в книгата – тръгва от момент, в който душата потъва в мрака на безизходицата, и стига до този, в който прошката ѝ носи покой. Същевременно Горд ми бе най-интересен – безкрайно противоречив и сложен образ, който сякаш се страхуваше, че добродетелта ще го направи уязвим, затова избираше по-лесното и се вживяваше в ролята на отрицателен герой. Тя определено му отиваше, но мен така и не успя да ме убеди напълно в нея. Героят на Тих пък бе връзката между божественото и човешкото в книгата. Днес живеем във време, в което шумът често заглушава дори собствените ни мисли, затова миговете на тишина и безмълвие, на които той се посвещаваше, се превръщаха в отдушник не само за него, но и за мен самата.
Господ никога не рисува едно и също небе два пъти.
Несъмнено “Сърце” ще бъде сравнявано с “Глина” – съпоставка, която считам за напълно ненужна. Макар и двата романа да носят съвършения почерк на Виктория Бешлийска, да омагьосват с богатство на езика и завидни познания, свързани с българската история и култура, мисля, че всеки от тях следва собствен път. Докато “Глина” бе отражение на едно характерно светоусещане, насочено навън към природата, към връзката със земята, с хората и техните дарби, с родовата памет и дълг, то “Сърце” сякаш те поглъща. Долавя се една вглъбеност, която насочва мислите навътре, и фокусирайки се върху личността и това, в което тя вярва, се извеждат истини – толкова универсални, колкото и субективни.
“Сърце” е роман, който без съмнение оставя следа. И ако “Глина” показа Виктория Бешлийска като явление в съвременната българска литература, то новият ѝ роман доказва абсолютната закономерност на нейния талант.
