“Човекът, който два пъти умря” – Ричард Озмън

Много си ги обичам тези четиримата герои от криминален клуб “Четвъртък”. Техните истории ми носят настроение и ми действат зарежадащо, а във времена като тези мисля, че именно такъв тип книготерапия ни е необходима. Ричард Озмън се завръща с един още по-динамичен и интересен роман в лицето на “Човекът, който два пъти умря” и определено дава заявка, че с всяка следваща книга ще надгражда постигнатото.

“Човекът, който два пъти умря”:

  • Автор: Ричард Озмън
  • Жанр: Крими
  • Страници: 368 стр.
  • Година на издаване: 2022 г.
  • Гледни точки: множество
  • Издателство: Софтпрес

Елизабет, Джойс, Рон и Ибрахим – обитатели на спокойно пенсионерско градче и членове на криминален клуб „Четвъртък“ тъкмо са приключили своето първо истинско разследване. Докато всеки от тях си мисли как не му се връща към студените досиета, се оказва, че няма за какво да се притесняват. Защото пред вратата на Елизабет има оставен плик от човек, когото тя лично е обявила за мъртъв преди много години. Очевидно призраците наистина съществуват и се връщат, за да възкресят миналото. Дъглас е ходеща мишена – това е цената, която плащаш, ако си откраднал диаманти от гангстер. В опит да се спаси, той се обръща за помощ към единствената жена, която истински е обичал, и така въвлича нея и приятелите ѝ в опасна игра. Този път Елизабет, Джойс, Ибрахим и Рон са изправени пред безскрупулни мафиоти, които не биха се притеснили да застрелят четирима старци. Но пък четворката отдавна няма какво да губи, а и е свикнала да бъде подценявана. Когато Дъглас е открит мъртъв, става жизненоважно да вкарат убиеца в затвора и да научат какво се е случило с диамантите. И докато MI6 ги гледат под лупа, а наркокартелът е по петите им, Елизабет, Ибрахим, Рон и Джойс разплитат загадката, която ще ги отведе до отговора. И ще ги спаси.

Необикновени герои, пълни с невероятни истории, се нуждаят от точно толкова чудато заглавие, каквото е “Човекът, който два пъти умря”. Знам какво си мислите – че това звучи напълно нелогично и нереално, но искам да ви уверя, че за Джойс, Рон, Елизабет и Ибрахим не същестуват невъзможни неща и наистина се сблъскват с казус, при който един човек е обявен втори път за мъртъв. Оригиналността и хуморът на Ричард Озмън нямат граници и неговото въображение рисува толкова завладяващ, заплетен и забавен сюжет, че в един момент изцяло губите представа за фикция и реалност и имате усещането, че сте част от приключението на криминален клуб “Четвъртък”.

Втората книга от поредицата следва идеята, която авторът залага още при стартирането – да говори за приятелството като ключов фактор в живота на хората, за проявите на емпатия и разбиране, за необходимостта да си част от една толкова сплотена и значима общност (каквато е тази на нашите герои) като единствен лек срещу самотата. Много харесвам посланието, че младежкият дух и авантюризмът нямат нищо общо с възрастта. Защото докато умът на Елизабет, Рон, Джойс и Ибрахим работи все така остро, никакви старчески болежки не могат да ги спрат да разплитат мистерии и да откриват извършители на престъпления.

Прави ми впечатление, че в тази книга Ричард Озмън ни допуска по-близо до героите – тук те са по-плътни, по-реални, разкриват ни вътрешните битки и дилеми, които водят.  И може би затова “Човекът, който два пъти умря” ми се вижда толкова пъстра история – заради ярките образи и техните чудати ритуали и умения. Харесвам Елизабет заради безпогрешния нюх и онази уравновесеност, която излъчва, и не мога да не се възхищавам на качествата ѝ на разузнавач. Ибрахим е герой, който ти се иска да прегърнеш – наблюдателен, съобразителен, но може би най-уязвим от четиримата, нуждаещ се от обич и подкрепа. Рон асоциирам с непоклатима скала, на която да се облегнеш при всяка трудност – решителен, дързък и много колоритен персонаж. А Джойс – в нея като че ли виждам най-много от себе си, като се надявам единствено след време да притежавам този кураж, който тя носи.

Загадка има, разбира се, доста заплетена при това – говорим за открадни диаманти, коравосърдечни гангстери, опитни шпиони и злодей в сянка. Но не мистерията ме привлича в книгата, а чисто човешкият елемент и разглеждането на нюансите при взаимоотношенията. Хуморът на Ричард Озмън също не е за подценяване – представете си дама на възраст 70+ на разпит при MI6 за извършено убийство или мъж със сходно ЕГН, който чете “You” и харесва трилър елемента.

“Човекът, който два пъти умря” и книгите на Ричард Озмън като цяло не са истории, които ще се харесат на почитателите на стандартните криминални романи. Те са отвъд границите на познатото, на типичното и обикновеното. Защото такива са членовете на криминален клуб “Четвъртък” – изключителни във всеки един аспект. И ми е невъзможно да не ги обичам.

Related posts

5 книги, които бих препоръчала на настоящи и бъдещи абитуриенти

“Момичето от Техеран” – Марджан Камали

“Диамантеното око” – Кейт Куин