Из дневника на Хрисиландия – част 1

Пиша този текст късно вечер, когато другите спят и единственото, което се чува, е мъркането на котката и тракането по клавишите. Дори не съм сигурна дали ще види бял свят – винаги съм се старала Хрисиландия да е фокусирана и последователна, да пише и говори само за книги, обаче зад ревютата и снимките се крие просто човек със своите мисли, преживявания и емоции. И ми хрумна, че може би не е лошо да ви споделя какво включва ролята ми на книжен блогър и какво щеше да има в един дневник (ако бях достатъчно дисциплинирана да си водя такъв).

Случаен понеделник. Рано сутрин синът ми протестира, че ще ходи на детска градина и обяснява, че предпочита да си играе с любимите играчки вкъщи. Отговарям, че и аз бих предпочела да съм си вкъщи, да зачеркна целия списък със задачи, с които традиционно стартира всяка нова седмица, и просто да си чета – толкова много книги ме чакат, но уви, реалността е друга. И докато той продължава с леко разочарование да рови из закуската, аз бързам да отметна дневните точки по блога – да си сложа колажа за началната снимка на ревюто (нещо, което винаги оставям за последния момент), да отразя някоя от последните публикации във Фейсбук страницата и да пусна пост в Инстаграм за роман, който много съм харесала. Знам, че ако не свърша всички тези на пръв поглед дребни, но все пак изискващи време неща, после вероятно няма да успея. Преглъщам голяма глътка кафе и действам.

Един позабравен вторник. Днес светлината е добра и от сутринта знам, че по-късно през деня е време за снимки. В началото снимах на една малка икейска масичка и ставаше бързо – книга, кафе, ваза с цветя и кадърът ми бе готов. Обаче с годините изцяло промених концепцията и въпреки болките в кръста – резултат от три часа снимане, и двете големи кутии с неща, които ползвам за аранжиране (миналата година беше само една кошница), не съжалявам за решението си. Вярвам, че книгите изискват внимание и отношение. За някои от тях това ще е запознанство с нови потенциални читатели – първото впечатление е важно и искам да им помогна, защото след като съм ги прочела (да, чета книгите, за които говоря), съм се убедила, че го заслужават. Четенето е много интимно и лично занимание – имаш две половини от една връзка. Читателят и книгата. Смятам, че носи хармония, уют и някаква форма на сигурност – каквото и да става, книгите винаги са там, за да ни успокоят и разберат. Затова и днес ще се въртя, клякам, навеждам, ще размествам, ще изпия 3 чаши кафе и поне 1 с чай, но искам всяко заглавие да получи снимка, от която да е доволно.

Неизвестна сряда. Вечер е, пералнята пее същата песен, а аз съм застанала до дъската за гладене и си мисля, дали и на Пепеляшка й е било толкова досадно. Не знам защо хората са с впечатлението, че като четеш (много) книги, значи не правиш нищо друго. Домакинската работа, колкото и тривиална да е, си е същата. Просто гледаш да си по-организиран, за да ти останат свободни минутки, които да си откраднеш за четене. Междувременно си мисля за кои романи имам да пиша ревю и какво искам да направя за блога в следващите х месеци. Преследва ме онова чувство, че все изоставам, а то как няма, след като непрекъснато сама си удължавам пътя. Сгънала съм и последната блуза и подканвам Борис да ляга – спорим кой ще чете приказката преди сън. В крайна сметка избира да чете баща му и аз, няма да си кривя душата – доволно потривам ръце, защото това означава, че и аз ще си чета. Подхващам книгата с идеята, че сигурно съвсем скоро очите ще ми се затворят от умора, обаче сюжетът тъкмо е набрал скорост и 30-те минути стават час, който пък се размива и всъщност усещам, че си повтарям една добре позната фраза. Още една страница, още една глава, последно вече. Поглеждам отново часовника преди да заспя – уф, утре пак ще гледам като зомби сутринта. Но пък си струваше.

Четвъртък. Получавам коментар от читателка на блога, че много е харесала едно от заглавията, на които съм дала висока оценка. Думите ѝ ме топлят в хладното утро и ми дават смисъл и посока. Понякога изпитвам колебания, най-често когато съм преуморена – защо го правя, струва ли си, кой чете. В такива моменти си спомням за онзи роман, който толкова харесах и за който не можех да спра да говоря с дни. Прочитам си и думите на тази читателка. Дневната доза кураж и вдъхновение е получена. Благодаря ѝ за доверието. Винаги го правя на хора, които ми връщат обратна връзка. За някои покупката на книга е импулсивно решение, но за други е резултат от проучване. Ограничено място вкъщи, страх от разочарование, нежелан риск за инвестиция (всяка книга е инвестиция!) – факторите са различни. И да знам, че този човек е избрал да се довери на моята преценка, определено носи чувство за признателност и удовлетворение. Така знам, че още една книга си е намерила дом.

Да споделя ли и втора част, в която разказвам за останалите дни?