„Човекът, който разхождаше книги“ – Карстен Хен

by Хриси

Понякога хората ме питат за препоръка за уютно четиво, което да им прави компания в студените дни. История, която да им стопли душата – мека завивка, която гальовно покрива ума и го изолира поне за момент от всичкия неприятен шум отвъд този пашкул. Има моменти, в които аз също изпитвам неистов глад за такъв тип книги и се радвам, че „Човекът, който разхождаше книги“ от Карстен Хен ме намери точно, когато имах нужда от нея.

„Човекът, който разхождаше книги“:

  • Автор: Карстен Хен
  • Жанр: Съвременна литература
  • Страници:
  • Година на издаване: 2021 г.
  • Гледни точки: 1
  • Издателство: Ера

Карл Колхоф в книжар – това е единственият живот, който познава, а книгите са най-верните му приятели. Целият град знае за мъжа в зелено, който разхожда книги, и това носи някакво спокойствие и сигурност на жителите му. Всяка вечер Карл разнася поръчаните от неговите клиенти издания по техните домове. По една книга, а всъщност им носи много повече, като се превръща в единствената им връзка със света отвън. Един ден, сякаш от нищото, се появява малко момиче, което (без да пита) се присъединява към обиколката на Карл. Първоначално е малко неловко, дори леко странно, но постепенно и за двамата дните преди приятелството им сякаш избледняват и те забравят какво е да си сам. С помощта на Шаша Карл опознава по-добре своите клиенти и заедно намират подходящите книги, които да оправят бъркотията в живота на читателите. Но става така, че книжарят остава без работа и не губи само професията си, а сякаш изгубва и себе си. Докато силата на думите не го връща обратно там, където е най-щастлив. Сред книгите.

Сърдечна, трогателна, проницателна – така бих описала „Човекът, който разхождаше книги“  от Карстен Хен. Може би една от най-топлите и мили истории, на които съм попадала напоследък. Романът представя един задълбочен прочит на сложните връзки между хората, като акцентира върху книгите като невидими нишки, свързващи отделните съдби. Нишки, които се сливат, оплитат, допълват и в крайна сметка запълват онази празнина – резултат от пронизваща студена самота, която сковава душата. Човечна, истинска и в същото време така деликатна, книгата е и благодарност за работата на книжарите, които са превърнали професията си в призвание, в единствен възможен път, който осмисля дните им. Подобно на лекари те откриват точното лекарство, необходимо на читателя, за да излекува болка, която няма физически признаци, но оставя най-дълбоките белези, невидими за очите.

Писаното слово ще остане завинаги, скъпа госпожо Шефер, защото има неща, които не могат да бъдат изразени по друг начин. Книгопечатането е най-добрият метод а консервиране на мисли и истории. По страниците на книгите те оцеляват в продължение на векове.“

Много харесах романа и наистина ми донесе богата палитра от емоции, която отразява и пъстротата на отделните истории, преплетени в него. Обич, тъга, надежда, разочарование, страх – „Човекът, който разхождаше книги“ е създадена като будилник, който да алармира хората да се вглеждат повече в околните, да помагат, а да не извръщат глава, да бъдат по-добродушни, по-отзивчиви, по-щедри и по-мили едни към други. Страниците на книгата са напоени с мъдрост и съдържателност – тук не говорим за добре познато и отрепетирано обяснение в любов към литературата, а за нейната проницателност и съобразителност, от която героите черпят съвети, идеи и смисъл.

Карл разбираше хората, които събират книги, както други събират пощенски марки. Тези хора постоянно търсят своите книги с поглед и поглаждат кориците им, ащото в книгите живеят хора, с които се чувстват свързани; защото там има съдби, които споделят. Или поне много им се иска да споделят. Тези хора се обграждат с книги и образуват общност от добри приятели, които живеят заедно.“

Една от причините да се влюбя в романа са именно образите на Карл и Шаша. „Човекът, който разхождаше книги“ разказва за това необикновено приятелство между възрастен мъж и малко момиче, които на пръв поглед нямат нищо общо, но всъщност и двамата намират утеха в книгите и в идеята да помагат на другите като ги лекуват с правилните истории. Без да осъзнават, че така лекуват и собствената си болка. Мъдростта и опитът, натрупани с годините, и чистосърдечието и наивният поглед на едно дете се обединяват, превръщат се в лепило, което събира отново парченцата от разбити сърца и им връща обратно тяхната цялост. За да пулсират отново.

Всъщност книгите спасяват живота ни по много начини. Те топлят сърцата ни, а в случай на нужда топлят и телата ни.“

Факт е, че книгите играят голяма роля за развитието на сюжета. Те са спойката и логичното решение – единственото, което нашите герои познават, когато става дума за справяне с някакъв проблем. С тяхна помощ останалите се учеха да бъдат по-смели, да се изправят срещу страховете си, да поемат контрол над живота си и в крайна сметка да поставят началото на една промяна, която изисква време, но преди всичко изисква и желание. И историите, които Шаша и Карл така щедро споделяха с останалите, разпалваха тази искрица и внасяха светлина дори в най-мрачните и тъжни моменти.

Трудно му беше да държи книги с твърди корици, защото бяха много тежки, но не понасяше книги малък формат и с мека корица. Само твърдата корица ме убеждава, че ценните думи вътре са добре защитени и няма да им сторят зло, твърдеше той. „

Освен всичко останало, „Човекът, който разхождаше книги“ е написана чудесно. Карстен Хен балансира между самотните мисли на Карл и споделените разговори с Шаша и макар чрез личните истории на второстепенните персонажи авторът да разглежда доста разнообразни теми, все пак оставя и някакъв въздух на читателя – възможност да диша и да осмисли прочетеното. Да почувства и да разбере. Защото нали това правят хубавите книги…

Горещо препоръчвам да прочетете „Човекът, който разхождаше книги“ от Карстен Хен. За да не забравяте, че надежда винаги има. За да повярвате, че рано или късно нещата се подреждат. За да си припомните защо толкова обичаме да четем книги.

Leave a Comment