Правило на всеки книгохолик е да чете всички романи, които са свързани с любовта към четенето и литературата. Книжари, библиотекари, писатели, редактори, преводачи – всеки, който се е докоснал и е взел участие по пътя на книгата към читателя, се превръща в знаков герой и неговата история заслужава внимание. Затова още с новината за излизането на “Книжарката от Кентъки” от Ким Мишел Ричардсън знаех, че е роман, който искам да прочета, и имах вътрешното усещане, че ще ми хареса. Интуицията не ме излъга и този път.
“Книжарката от Кентъки”:
- Автор: Ким Мишел Ричардсън
- Жанр: Исторически
- Страници: 380 стр.
- Година на издаване: 2021 г.
- Гледни точки: 1
- Издателство: Сиела
Животът в малкото градче Трабълсъм Крийк, Кентъки, е труден. Голямата депресия подлага на изпитание морала и ценностите на хората, озлобява ги и ги оставя да се давят в недоимъка си. На 19 години Къси Мери мечтае да избяга от тук, някъде отвъд хоризонта. Някъде, където хората няма да се вторачват в цвета на кожата ѝ, няма да я обиждат и да я третират като различна. Но това бягство е физически невъзможно, тък като момичето трябва да се грижи за болния си баща. Затова намира убежище сред книгите и се възползва от работата си на конен библиотекар, за да споделя тяхната магия и с други. Работата е опасна, тежка и изтощителна, но ѝ дава смисъл и удовлетвореност, както и възможност да пробие черупката, в която мнозина са се затворили. Къси Мери не е наивна – от малка знае, че в живота болката и радостта не са равномерно разпределени, но за пръв път дръзва да мечтае за нещо повече. За любов и щастие, за дом и семейство. Нима е възможно?
При някои книги връзката с читателя се получава мигновено – просто усещаш, че това ще е твоята книга и нямаш капка колебание да посегнеш към нея. Нещо повече – изпитваш непреодолимо желание да го направиш, защото единственият свят, към който проявяваш интерес в момента, е този, в който авторът ти обещава да те отведе. А Ким Мишел Ричардсън определено умее да изкушава – с история за силата на духа и магията на книгите, с разказ за онези герои, за които рядко се говори, а всъщност са оставили дълбок отпечатък в нечий живот. “Книжарката от Кентъки” е посветена на библиотекарите, на посланиците на знанието, на любителите на литературата, на всички, които са се почувствали самотни или отхвърлени от обществото, на жените, взели участие в конната библиотека по програмата на Елинор Рузвелт, на хората от Апалачи и тяхната култура, както и на всички, които не позволяват тъгата и омразата да отровят доброто им сърце.
Силен роман е “Книжарката от Кентъки” и не защото е още поредната книга тип обяснение в любов към литературата, а заради своята героиня. Къси Мери е изключителен персонаж, който бързо ми влезе под кожата. Смела, борбена и упорита, тя е като скала – непоклатима в принципите си и в отдадеността си на една кауза, в която дълбоко вярва: книгите правят по-просторен и красив дори най-тесния и ограничен свят, в който си принуден да оцеляваш. Знанието е извор на надежда, която повдига духа и му помага да полети свободно, надалеч от хорските предразсъдъци и човешките слабости. В същото време е нежна, крехка и уязвима, тъй като нейната чистосърдечност обагря кожата ѝ, отличава я от другите и сякаш нейната вътрешна красота още по-ясно подчертава колко грозни са нечии души.
Открай време обществото отхвърля различните – непознатото е плашещо и ново, затова е заклеймено като опасно и вредно. Предразсъдъците са дълбоко вкоренени, а почвата е закоравяла с годините на бедност и недоимък и е трудно да пробиеш там, където расте единствено плевелът на омразата. И може би това ме изумяваше най-много – как Къси Мери проявяваше щедрост и добрина дори когато отсреща я нараняваха. Но вероятно в това се изразява и нейната теза: човек не се нуждае от църква, която да посещава, за да изповядва вярата си и добродетелите, на които тя го учи.
“Книжарката от Кентъки” е интересна книга и заради фактите, на които стъпва сюжетът. Не бях чувала за синьокожите, нито за медицинското състояние, което е причина за тяхната рядкост. Отчитам като плюс това, че авторката ни дава възможност да проследим развитието на медицината и ползите на науката в ежедневието на обикновения човек тогава. Разбира се, също толкова вълнуващо бе да видим и как работи конната библиотека отвътре – Ким Мишел Ричардсън разказва за системата на разпределяне на книгите, за избора на заглавия, за сортирането на подходяща литература и цензурирането на определени жанрове.
Преди време, когато излезе “Подаряваш ми звезди” от Джоджо Мойс, четох, че романът имал твърде много прилики с “Книжарката от Кентъки”. Ако трябва да съм честна, единственото общо между тях е времето, в което се развива действието (средата на 30-те), и професията на главната героиня (конна библиотекарка). Но иначе двете истории поемат в различни посоки. Ако книгата на Джоджо Мойс е по-романтична и фокусирана върху ролята на жената в онези години, то тук Ким Мишел Ричардсън по-скоро набляга на въпроси, свързани с расовата дискриминация, с липсата на добро образование и сигурна среда в по-слабо развитите райони и акцентира върху книгите като извор на сила, знания и надежда.
Отплеснах се, но така става с хубавите книги. Не можеш да спреш да говориш за тях. А за “Книжарката от Кентъки” от Ким Мишел Ричардсън мога още дълго да приказвам.
