Когато четох “Тайната на Диор”, бях приятно изненадана от стила на Наташа Лестър – от таланта ѝ да разказва увлекателно за един вече доста добре познат на литературата период, какъвто е този на Втората световна война, да ни среща с личности, които историята е пренебрегнала или забравила, да отдава заслуженото внимание на техния подвиг. “Френският фотограф” затвърждава първите ми впечатления и нарежда Наташа Лестър сред имената на автори, чието творчество с удоволствие ще следя.
“Френският фотограф”:
- Автор: Наташа Лестър
- Жанр: Исторически
- Страници:
- Година на издаване: 2021г.
- Гледни точки: 2
- Издателство: Сиела
Когато Втората световна война е в разгара си, в непосредствена близост до стратегически сражения има стотици кореспонденти, изпратени да отразяват случващото се на място. Малцина от тях обаче са жени и макар техните колеги, както и повечето военни, да гледат със снизхождение на професионалните им качества, истината е, че някои от най-добрите репортажи от мястото на събитието са именно на представителите на нежния пол. Сред тях е Джесика Мей, която води своя битка – да докаже на света, че не е само красива опакова, която да показват по списанията. Тя изоставя кариерата си на модел, за да замине за Европа, където документира през обектива си войната такава, каквато е – жестока, безпощадна, обезценяваща човешкия живот. Пътят ѝ се пресича с този с Дан Халуърт – един от малкото мъже, който приема насериозно нейната отдаденост и вярва в нейния потенциал. Зародилото се приятелство помежду им прераства в любов, но войната не е най-подходящото място за прояви на нежност и уязвимост. И по ирония на съдбата, след като премирието е сключено и двамата са оцелели след множеството куршуми и ескплозии, съдбата ги разделя и сърцата им остават разбити. Години по-късно една млада жена ще научи от първо лице коя е била Джесика Мей, защо никога не е получила признание за работата си и коя е тайната, която ги свързва.
Лесно е да се изгубиш из страниците на роман от Наташа Лестър. Още в първа глава ни среща с интригуващи персонажи, чиито лични истории ни омагьосват и провокират – заживяваме с техните желания, водим техните битки, приемаме навътре всеки успех или провал, а на финала се сбогуваме с тях като със стари приятели. Да откриеш ниша сред историческите романи за войната определено е предизвикателство за писател в наши дни, но Наташа Лестър хитро използва страстта си към винтидж модата, благодарение на която се среща с прототипите на героините, за които ни разказва. Жени, към които се е подхождало с предразсъдъци – красиви лица, принадлежащи към света на модата, чийто потенциал отвъд стандартната поза пред обектива е бил пренебрегван и отричан. И всъщност, ако не са хора като Наташа Лестър, едва ли щяхме да научим за техния принос по време на войната и за онази ожесточеност, с която са водели битки на друг, невидим фронт, борейки се да бъдат уважавани и приемани от обществото. И така попадаме на историята на Джесика Мей, която в реалния живот може да разпознаете като Лий Милър.
Прекрасно разбираше – тъй като и на нея ѝ се бе случвало – че кадърът може да улови човека в непозната за него светлина, че докато гледа таква снимка, може да се почувства разголен и да открие, че фотографът е изложил на показ онази част от него, която обичайно остава скрита за света.”
“Френският фотограф” е роман, вдъхновен от ролята на жените фотожурналисти и кореспонденти по време на ВСВ и разказва история за кураж и доблест – качества, които не зависят от пол или националност. Докато четем за някои от знаковите сражения в Италия, Франция и Германия, ставаме свидетели на опитите на жени като Джесика Мей да се преборят с несправедливото отношение и дискриминацията, с желанието им да си извоюват права и привилегии чрез талант и неуморен труд, със сила на характера, постоянство и упоритост. Феминистката линия, която Наташа Лестър чертае в “Тайната на Диор”, личи и на страниците на тази нейна книга, като отново хвърля светлина върху двойния стандарт тогава и напредъка, който имаме днес.
И все пак не бих казала, че това е фокусът на “Френският фотограф”, а по-скоро акцентът пада върху ролята на фотожурналистите, кореспондентите и медиите, отразили и архивирали събитията в периода на войната. От една страна, четем за таланта на фотографа да разказва истории не в хиляди думи, а в един кадър. В него се събира емоцията на един застинал миг, която се умножава многократно чрез образа от лентата и по този начин човекът зад обектива разтяга момента във вечността, превръщайки го в прашинка от миналото, до която бъдещите поколения да се докоснат. От друга страна, се коментира журналистическия дълг да се отразява истината такава, каквато е – без чужди интепретации, без спестени подробности заради нечие неудобство, без влиянието на политически убеждения и обществени позиции.
В стила на Наташа Лестър във “Френският фотограф” се прокрадва една деликатна романтична нишка, която вълнува читателя и балансира тежките сцени, които виждаме през фотообектива на Джесика Мей. С нея се добавя повече плътност на образите, инжектира се емоция, но от друг спектър, който контрастира с палитрата на военната атмосфера. Разказът за миналото се редува с този от настоящето, натежало от тайни и неизречени думи. В историята в наши дни се прокрадва загадъчност и мистерия, предизвикани от неясната връзка между двете героини, чиито гледни точки четем в книгата.
Ако имам някакви забележки към книгата, то те определено касаят сюжетната линия от настоящето, в която имаше твърде много драматизъм и някои по-хлабави връзки. Но определено бих казала, че Наташа Лестър затвърждава позициите си на автор, който с удоволствие ще следя. Макар историята в “Тайната на Диор” да ми допадна една идея повече, тук пък главната героиня ми влезе под кожата и се нареди сред образите, на които се възхищавам. Направете си експеримент и потърсете фотографиите на Лий Милър в интернет – някои наистина ще ви оставят без думи.
