Много е трудно да пишеш за поезия. За нея не се пише, не се говори – тя се чувства, вдишва, усеща. Понякога може да стърже като ненастроена струна на китара – тогава по-добре я остави. Но друг път се превръща в нежна мелодия, която гали и шепне и превръща всеки миг в безвремие. И в едно такова блажено “Безвремие” попаднах благодарение на стиховете на Цвета Тодорова.
“Безвремие”:
- Автор: Цвета Тодорова
- Жанр: поезия
- Страници: 60
- Година на издаване: 2021 г.
Следя писането на Цвета Тодорова от няколко години, а това в ръцете ми е третата, и по мое мнение, най-добрата нейна стихосбирка. Може би защото я виждам като най-зрялата, най-мъдрата до момента. “Безвремие” е ефирност и копнеж, но също (себе)познание и цялост. 60 страници, които разтягат един миг във вечност и засмукват вечността в един решаващ момент, който ни белязва завинаги. Безвремие е среща и раздяла, сбогуване и завръщане, странстване и дом.
Един живот се живее два пъти, ако е споделен” – “Безвремие”
Цвета Тодорова умее да пише красиво за най-болезнените глави на човешкия живот – скъсване на връзки с хора, които са оставили отпечатък върху сърцето. При някои е нежно гравиран спомен, който ни топли в хладните дни, при други – резултат от стъпкани чувства. Тази изразителност и сетивност обаче откриваме и в другия край, когато става дума за (пре)откриване на любовта и най-вече на личността. Още с първите стихове емоционалният барометър сочи, че ни предстои едно гмуркане в дълбините на човешката душа, където се крият съкровени мисли. Такива, които понякога не смеем да споделим дори пред себе си.
Защо се връщаме в миналото и ровим в него?
Защото не е минало” – “Минало”
Поемаме без карта из обширния океан на времето, полюшваме се по вълните между преходност и вечност, между тленност и безсмъртие. Тази поляризация отговаря напълно на стила на Цвета Тодорова, която има таланта да изразява простички истини чрез противоречия (много обичам как се заиграва с думите). Не знам как е успяла да постигне едно характерно усещане – едновременно за безспирно движение (стих след стих научаваме повече за нея и за нас самите), но и за абсолютна застиналост (пясъчен часовник, който внезапно спира да работи). Харесва ми как прави липсата и присъствието осезаеми – сенки, които променят посоката си наравно с нас.
“Безвремие” ни учи на прошка и благодарност, на смирение и вяра. Говори ни за любов – компас в бурно море, без който се лутаме изгубени в нищото. Говори и за себепознанието и себеуважението – макар да прави част от една химера, каквато е безвремието, никога не съм чувала гласа на Цвета Тодорова толкова ясен и категоричен, толкова уверен и силен. И именно затова казвам, че според мен това е най-зрялата ѝ стихосбирка – защото когато стигнеш последната страница, виждаш, че и тя е намерила пътя към брега.
Надявам се обаче “Безвремие” да е пристан, към който автор и читател да се връщат, но не и крайна точка. Защото Цвета Тодорова има потенциал да открие още много литературни вселени.
