„Червената панделка“ – Люси Адлингтън

by Хриси

Любопитен факт – съвсем непланирано започвам ревюто на „Червената панделка“ от Луси Адлингтън веднага след това на „Пепел в снега“ от Рута Сепетис. Двете книги много си приличат – не толкова като сюжет, колкото като стил на писане и като усещане. Еднакво интересни и поглъщащи.

„Червената панделка“:

  • Автор: Люси Адлингтън
  • Жанр: Исторически
  • Страници: 244 стр.
  • Година на издаване: 2021 г.
  • Гледни точки: 1
  • Издателство: Сиела

Ела е само на 14 години, когато прекрачва прага на най-ужасяващото място – лагерът „Аушвиц-Биркенау“. Благодарение на уроците от баба ѝ по шев и кройка, както и на нейния талант на моделиер, тя успява да си намери работа в шивашкия цех и да си спечели име на надарен шивач, чиито услуги са търсени дори от съпругите на високопоставени лица в лагера. Песента на шевната машина заглушава отчаяните викове за помощ, на които Ела не може да се отзове, бодливото острие на иглата ѝ напомня, че още е жива и има за какво да се бори, а мечтата ѝ за собствено ателие един ден я крепи духом.  Редом до нея е най-добрата ѝ приятелка – Роз. Момичето, което разказва вълшебни истории и насърчава Ела да вярва, че един ден двете ще излязат от този затвор живи. За да сбъднат всичките си желания.

Понякога ме питат дали не са ми омръзнали вече романите за Втората световна война и лагерите на смъртта. На този въпрос отговорът ми винаги ще е един и същ -милионите човешки съдби са нишките, които историята ползва, за да изплете на своя тъкачен стан разказ за жестокостта и омразата, но също за куража и надеждата. Безброй разноцветни конци – някои къси, други дълги до безкрай, трети заплетени на възел, други обагрени в кървавочервени багри, изтънели, но закрепили се някак на това пано, побрало в себе си болката на поколения. Всяка нишка ни отвежда някъде и разказва отделна история – дава още един поглед, още един разказ. Без нея картината не е пълна, а паното стои незавършено. Затова бързах да си взема книгата на Люси Адлингтън и се радвам, че го направих.

Историите са храна и вода, и живот…“

„Червената панделка“ е исторически роман, ориентиран по-скоро към тийн читателите, но към него спокойно могат да посегнат и други. Чисто като сюжет книгата не е толкова драматична и тежка, колкото други романи за лагерите, но дава наистина една интересна гледна точка, а стилът на Люси Адлингтън определено е най-силният й коз. Романът ни среща с едно момиче, което обича и умее да шие – талант, който й осигурява препитание в „Аушвиц-Биркенау“, но и нещо повече. Дава ѝ смисъл и цел, превръща се в убежище, което поне за момент пренася Ела в свят, напълно различен от този, в който е принудена да оцелява. Но най-вече ѝ подарява едно безценно приятелство, което закърпва раните на самотата, болката и страха и което ревностно пази най-съкровената ѝ мечта – да излезе жива от лагера и да отвори собствено ателие.

Хората не бяха нещо просто, направени от една характерна черта, като истинска коприна или истинска вълна. Бяха изтъкани от всякакви нишки, образуващи сложни десени – карета, абстрактни фигури.“

„Червената панделка“ е емоционална история за приятелството и надеждата, за силата на духа и за човечността. Много неща ми допаднаха в книгата, но може би най-силно ме впечатли символиката, на която авторката е заложила. От една страна дрехите – като белег за идентичност, като броня, без която си по-уязвим, като извор на сила и самочувствие, като визитка за това, което си и към което се стремиш. Цветовете също бяха натоварени с богато символно значение – те отбелязваха знакови моменти от пребиваването на Ела в лагера и съставяха пъстра палитра от спомени и преживявание, от победи и загуби. Самата червена панделка се превърна в олицетворение на неразривната връзка между Ела и Роз, на тяхното сестринство по съдба, на кръвта, която са готови да пролеят една за друга.

Не знаеш накъде върви историята, винаги има следваща глава.“

Като говорим за символи и метафори, няма как да не ви направи впечатление, че в разказа на Ела малцина са назовани със собствените им имена, а всички останали бяха натоварени с прякори, повечето от които на животни. Интересен начин да се напомни на читателя, че на такова място омразата и жестокостта изваждат животинското у хората. Някои се превръщат в хищници, други запазват доброто, трети се превръщат в неодушевени предмети – лишени от каквато и да е форма на хуманност и емпатия.

Спомените на Ела за баба ѝ бяха трогателни – пълни с толкова обич и признателност, че е невъзможно за читателя да не направи препратки към топлите бабини прегръдки, вкусните гозби и ценните заръки, които всеки носи в сърцето си. Много мъдрост имаше в поговорките и съветите, които Ела носеше със себе си и ѝ помагаха в моменти на колебание и отчаяние.

В заключение ще кажа, че „Червената панделка“ от Люси Адлингтън е хубава и стойностна книга, която си струва да се прочете. Независимо дали сте на 18 или на 118, със сигурност ще оцените таланта на авторката и историята на нейната несломима героиня.

Leave a Comment