Да четеш роман от Маргарет Атууд е като пътуване из необятна и непозната вселена – никога не знаеш какво ще ти поднесе следващата глава. Да пишеш за книга от Маргарет Атууд е изпитание – как да събереш впечатленията си от близо 740 страници майсторски написана, умело поднесена и толкова необикновена история, каквато е “Слепият убиец”, в няколко реда? Трудно, но въпреки това ще опитам.
“Слепият убиец”:
- Автор: Маргарет Атууд
- Жанр: Художествена литература
- Страници: 744 стр.
- Година на издаване: 2021 г.
- Гледни точки: 2 основни
- Издателство: Orange Books
Единственият роман на Лора Чейс, „Слепият убиец“, е издаден след смъртта ѝ през 1945 година, като предизвиква фурор с необичайните за времето си еротика и елементи на фантастика. Години по-късно, през 1999 година, нейната по-голяма сестра Айрис разказва своята история, преплитайки книгата на Лора с трагични моменти от историята на ХХ век.
Трябва да призная, че когато започвах “Слепият убиец” от Маргарет Атууд, се притеснявах, че тази книга е прекалено голям залък за мен. В началото ми беше трудно – романът изисква да проявиш търпение, докато навлезеш в историята и опознаеш героите, но веднъж щом хванеш нишката, с лекота разпознаваш гениалният ум, който стои зад толкова комплексен и хипнотизиращ сюжет. Маргарет Атууд е автор, който не може да бъде поставян в рамки. Тя бяга от клишето, без да се стреми към оригиналност – да жонглира с жанрове и персонажи е талант, който ѝ идва отвътре. Подобно на илюзионист привлича вниманието на читателя с мащабна, грандиозна сцена. Съзнателно го разсейва – толкова много неща се случват, че няма време и възможност да се разгледа между редовете, където е скрита тайната на нейния литературен спектакъл. А на финала триумфира с изумлението, което се чете в погледите на всички, които са изживели историята на “Слепият убиец”.
Отмествам нагоре поглед и виждам, че още не съм попълнила “визитката” на книгата – осъзнавам, че не съм сигурна какво да напиша срещу жанр. “Слепият убиец” е смесица от семейна сага, съспенс, фантастика, дори носи елементи на историческия жанр заради препратките към годините на Голяма Депресия и Втората световна война. Пъстра мозайка от хора и събития, от избори и прегрешения, от пътища и светове. Тук се обръща еднакво внимание на нюансите в човешките взаимоотношения – на разочарованията, провалите и загубите; на личните драми и болката от онова неизбежно разминаване, което се получава, когато двама души гледат в различни посоки; на динамиката в политическата обстановка от края на 20-те до средата на 40-те години на миналия век и последствията от сблъсъка на леви и десни убеждения; на класовите различия и проблеми на едно общество, в което най-бедните души не са бездомните скитници, а онези, които се залъгват, че парите лекуват техния празен и безсмислен живот. И не на последно място, “Слепият убиец” е роман за литературата като бягство – за възможността да градиш светове и да се изгубваш в техните сенки.
Вероятно заради многообразието от жанрове и сюжетни линии, “Слепият убиец” е книга, която има различно отражение в очите на читателя и всеки избира нишка, която чувства най-близо до собствените си вкусове и убеждения. При мен това беше историята на двете сестри, която ни напомня, че в крайна сметка животът е поредица от избори и последствията от тях резонират в решенията на нашите близки. И така поколение след поколение… Отношенията между Лора и Айрис бяха представени в контрастни цветове. От една страна, близостта и обичта, която сме свикнали да асоциираме със сестринството, присъстваха и тук, но върху тях се оглежда сянката на абдикиралия баща, който лекува проблемите с алкохол, на изгубеното наследство, погълнато от алчността на един новобогаташ, на продадената младост и ограбеното щастие – най-лошата сделка, която някой би могъл да сключи, на един мъж и една любов, която носи единствено чувство за обреченост. Някои биха определили Айрис като слабохарактерна, докато аз я възприемам като плод на времето и обстоятелствата и предпочитам да се фокусирам върху нейната преданост, с която вероятно се опитва да изкупи най-големия си грях – склонността ѝ да игнорира проблемите.
За стила на Маргарет Атууд може да пишем хвалебствия до безкрай. В конкретния случай ми хареса, че е използвала похвата с вмъкването на книга в книгата. За пореден път съм впечатлена от остротата и перфекционизма в детайлите към описанията, от напластяването на черти и качества при изграждането на персонажите, от умението ѝ да контролира и балансира един толкова многопластов и сложен сюжет, какъвто е поднесла и тук.
За финал ще споделя, че за мен една книга е добра, когато дори след като съм приключила с нея, се връщам към героите и техните преживявания, размишлявам какво би се случило, ако… “Слепият убиец” от Маргарет Атууд ме провокира с много въпросителни, чиито отговори продължавам да търся. И вероятно още дълго ще се лутам из лабиринта от възможности и хипотези, който съзнанието ми отказва да напусне.
