Още само една глава. Още само една глава… Всеки запален читател е чувал това гласче късно вечер, когато дори стрелките на часовника се прозяват и се опитват да го убедят да си ляга. Има книги, които не можеш да спреш да четеш. Заживяваш с историята на героите, с техните чувства и проблеми, и копнееш да видиш финала, за да разбереш какво се е случило с тях. Но в същото време и не искаш книгата да свършва (парадокс на читателя), защото ти носи такава читателска наслада, каквато други преди нея не са успели. Ето такова беше усещането, когато четох “Островът на изгубените дървета” от Елиф Шафак.
“Островът на изгубените дървета”:
- Автор: Елиф Шафак
- Жанр: Съвременна литература
- Страници: 360 стр.
- Година на издаване: 2021 г.
- Гледни точки: Множество
- Издателство: Егмонт/ Анишър
Пътищата на Костас и Дефне се пресичат за пръв път, когато са тийнейджъри. Той се влюбва в пламъка в очите ѝ и силата на нейния характер, а тя – в неговата нежна и добра душа, която изпъква като бисер сред морето от омраза и гняв, в което се е превърнал Кипър. И двамата знаят, че любовта им е забранена – тя е от турски, а той от гръцки произход, но това не ги спира да се срещат тайно в таверна на островa, която приемат за свой дом. Свидетел на дълбоките им чувства е смокинята в двора на заведението – едно дърво, което се е превърнало в емблематичен символ за местните. За съжаление, смокинята става свидетел и на сцените на жестокост и насилие – последици от войната, която изпепелява столицата. Пътищата на Дефне и Костас се разделят, но съдбата не е сложила точка в тяхната история. Десетилетия по-късно Костас се завръща в Кипър като ботаник, търсещ местни видове, но това е само извинение да открие любимата Дефне, която така и не е забравил. Любовта им се възражда с още по-голяма сила въпреки всички усложения, тайни и болка, които са се натрупали във времето. Двамата решават да заминат за Лондон, като преди това взимат изрезка от смокинята – спомен за родното място и за един отминал живот. Години по-късно смокинята в градината – единствената връзка на дъщеря им Ада с дома, който никога не е посещавала – бди над нея, докато Ада се опитва да намери себе си и отговорите на неразкрити тайни.
Признавам си, че започнах “Островът на изгубените дървета” от Елиф Шафак с леко притеснение – страховете ми произтичаха от собствените ми високи очаквания за книгата, тъй като предишният ѝ роман “10 минути и 38 секунди на този странен свят” вдигна много високо летвата и се нареди сред любимите ми заглавия. Но съвсем скоро тревожното чувство бе изместено от трепетно очакване, защото от първите страници стана ясно, че книгата е изключителна.
Откъде точно започва историята на всеки човек, след като животът има повече от една нишки и онова, което наричаме раждане, не е единственото начало, а смъртта не е безпрекословен край?
“Островът на изгубените дървета” е многопластов роман, коментиращ теми, които Елиф Шафак традиционно вплита в историите си – родовите връзки, родното място и изтръгването от него, тежкия товар на предразсъдъците, силата на вярата и различните лица на религията, човешката болка и малкия, но неугасващ пламък на надеждата. За пореден път авторката дава глас на онези, на които им е отнето правото да говорят. Имигрантството присъства във всичките му форми – и като желано ново начало, и като бягство в името на по-добър живот, било то от родината, или от света на хората. Този път обаче Елиф Шафак разгръща темата в значително по-голям мащаб и говори за последствията от човешките действия не само върху отделни съдби, но и върху всичко, което ни заобикаля.
Тялото на любимия е земя без граници. Откриваш го постепенно, внимателно, стъпка подир стъпка, губиш пътя и чувството за посока, бродиш из слънчеви долини и заоблени хълмове, невидими сред тихите глъбини пещери, в които пропадаш и се нараняваш.
Разрушителната сила на хората се оглежда в белезите от безсмислени войни. Изумителна е дълбоката символика, която Елиф Шафак използва, като най-вече ме впечатли как чрез красотата на природата подчертава грозната и отблъскваща страна на човешкото безразсъдство. Толкова много информация за живота и нуждите на растенията, която всъщност разказваше за бездушието на онези, които се предполага, че трябва да имат разум и чувства, и за одухотвореността на други, които все по-трудно виреят в толкова неблагоприятна среда. Елиф Шафак е абсолютно безпощадна в критиката си към хората, които игнорират, неглижират и си играят с чуждите животи, но все пак оставя и лъч надежда – че сред целия хаос се появяват чисти и нежни души като Костас, които с добротата си заразяват околните.
На пръв поглед в “Островът на изгубените дървета” всичко започва от бурното минало на една страна – Кипър. Елиф Шафак майсторски рисува разделителната линия, която политиката е издълбала в Никозия, но я пренася и в сюжета, като акцентира върху границите между познати контрастни двойки – от редуването на минало и настояще в сюжета до враждата между християни и мюсюлмани, сблъсъка между старото и новото поколение, разрушената комуникация между човек и природа. Всяко сравнение, всяка метафора все повече подсилват противоречията и безумията, от които е изтъкана човешката природа. За пореден път авторката коментира нюансите на вярата, която отвъд зададените догми на религията отразява страховете и надеждите на обикновения човек, намества се удобно в ежедневните му ритуали, оставя отпечатък върху културните и нравствените разбирания. Хареса ми също как е интерпретирала темата за живота и смъртта, за оцеляването на духа и връзката с онези, които най-силно обичаме.
Така както дърветата общуват, помагат си и се съревновават над и под земята, така и историите покълват, растат и разцъфват над своите преплетени, невидими корени.
За самия стил на писане нямам какво да кажа – Елиф Шафак е удивителен разказвач на толкова истински и докосващи истории, че дори имунизираните срещу прояви на емпатия не могат да останат безразлични. Сюжетът е завладяващ, увлекателен, а историята сякаш се лее от писателското перо на авторката и всяка дума си идва на точното място.
Каквото и да кажа за “Островът на изгубените дървета”, ще бледнее пред възможността да съпреживеете историята на Костас, Дефне и Ада. Имах цял лист със записки и извадени цитати, които да споделя, но истината е съвсем кратка и проста – Елиф Шафак е създала книга с душа. Роман, който заживява свой живот в читателското сърце.
