Никак не е трудно да станеш фен на Алекс Майкълидис. Има нещо хипнотизиращо в историите, които разказва – сякаш още с първото изречение прочиташ заклинание, което те омагьосва да не оставяш книгата, докато не стигнеш финала. Но връзката ви не приключва с последната страница, защото дори след като приключиш негов роман, продължаваш да разсъждаваш върху прочетенето и да се чудиш как е успял да сътвори толкова добър сюжет. Преживях го с “Останалото е мълчание”, а сега повторих с “Девиците”.
“Девиците”:
- Автор: Алекс Майкълидис
- Жанр: Трилър
- Страници: 304 стр.
- Година на издаване: 2021 г.
- Гледни точки: една основна
- Издателство: Ера
Мариана Андрос е психотерапевт и макар да познава добре дълбочината на човешката душа, тя самата все още се бори с тъгата и меланхолията, причинени от тежка загуба на близък човек. Когато нейната племенничка – възпитаничка на Университета Кеймбридж също като нея, се обажда с новината, че е открит труп на момиче в кампуса, Мариана веднага заминава при нея. Покрай познанството ѝ с лица, замесени в разследването, тя също започва свое проучване. Защото за Мариана няма съмнение кой е убиецът – професорът по древногръцка трегедия Едуард Фоска. Слуховете, че ръководи тайно общество, чиито членове попиват всяка негова дума, се оказват верни. От години стените на университета пазят истории, но тази се очертава най-мрачната от всички. Докато Мариана събира доказателства срещу професора, броят на жертвите се увеличава, а категоричността ѝ, че е права, се разклаща. Едно е сигурно – в сенките дебне убиец и една от неговите мишени е именно доктор Андрос.
Миналия месец ви споменах за “Девиците” и съм изключително щастлива, че толкова скоро след световната ѝ премиера виждаме романа на български. Дръзка, провокативна, дълбока, загадъчна – новата книга на Алекс Майкълидис определено влиза в списъка ми като едно от най-ярките заглавия за тази година. Трилър, който с толкова богат сюжет, наситен с препратки към образи, символи и елементи от древногръцката литература, дава на читателите много повече от обичайната доза адреналин и напрежение, характерни за жанра.
Да създава завладяващи, мистериозни истории е талант на Алекс Майкълидис, но по-ценното при него е, че умее да надгражда. Отстрани погледнато, “Девиците” носи атмосферата на класически криминален роман – заплетен случай на убийство, динамично разследване, което не издава подсказки кой е убиецът. В духа на книгите на Агата Кристи и тук всички заподозрени са събрани на едно място (Кеймбридж), всеки има потенциал, а също мотив и история, които са достатъчно убедителни, за да изградиш хипотезата си кой каква роля играе в действителност. Но лавината от събития е толкова скоростна, че докато сочиш с пръст убиеца, някъде са намерили труп на друга жертва и фокусът се измества върху нов заподозрян.
Междувременно, “Девиците” носи и духа на модерния трилър – вглъбен във вътрешния свят на главните герои, изтъкан от множество сложни и деликатни проблеми, касаещи човешката душа, обърнат към личността и многото маски, зад които предпочита да крие истинските си емоции. Психологизмът на образите – нещо, което наблюдаваме и в предишния роман на Майкълидис, е съхранен и тук отново посредством психоанализа и дисекция на метаморфозите, през които преминава човек, преживял някаква сериозна емоционална травма.
Факт е, че сюжетът на “Девиците” е сложен и заплетен, а това определено разпалва любопиството. Но лично мен много повече ме впечатли похватът на Алекс Майкълидис при вмъкването на елементите от древногръцката трагедия в съвременността. Докато дискутираше познати и популярни персонажи от митологията и анализираше типажи в литературата, които са се превърнали в знакови (Антигона, Деметра, Персефона), авторът всъщност пишеше свой собствен сюжет на трагедия, завършила с шокиращо разкритие и знаково убийство. Завист, суета, тайни и интриги, обсесия, ревност, манипулация – думи, които със сигурност ви напомнят поне малко за света на боговете от Олимп и простосмъртните им поклонници. Тук този модел е адаптиран към едно микрообщество, в центъра на което е най-влиятелната и властна фигура, но дали наистина тя дърпа конците?
Може би съвсем малко не ми достигна, за да дам същата оценка, която поставих и на “Останалото е мълчание”. Или по-скоро ми дойде в повече – драмата в личния живот на главните герои. И все пак не мога да отрека, че Алекс Майкълидис беше отличен ръководител на един спектакъл, който макар да започна умерено, завърши гръмко, зрелищно и със заслужени аплодисменти. Накратко, “Девиците” от Алекс Майкълидис е трилър, който определено си заслужава да прочетете.
