18 любими цитата от „Отклонение“ от Блага Димитрова

by Хриси

Понякога ме питат дали препрочитам книги или веднъж, след като сме се срещнали с някоя история, се разделяме завинаги. Времето на един читател винаги е ограничено и никога не стига, защото нови и нови заглавия чакат на опашката. Но има книги, за които си струва да отделиш от този скъпоценен ресурс и да се върнеш пак там между страниците им. „Отклонение“ от Блага Димитрова е една от тях.

„Отклонение“:

  • Автор: Блага Димитрова
  • Жанр: Художествена литература
  • Година на издаване: ново издание, 2021 г.
  • Гледни точки: 1 основна
  • Издателство: Хермес

Няколко думи за връзката ми с „Отклонение“, преди да премина към любимите ми цитати от книгата. Завръщам се към романа точно 15 години след първата ми среща с историята на Неда и Боян. Романът ми носи спомена за една пролетна разходка до библиотеката. Който е от Пловдив, вероятно знае, че през април-май в града ухае на цъфнали храсти, на слънце, на нов сезон с всичките му обещания. Тогавашната ми учителка по литература, която първа запали искрата по писането и журналистиката, ми каза да прочета „Отклонение“ от Блага Димитрова и да ѝ споделя какво мисля за романа. Погълнах книгата на един път – бях изключително впечатлена от тази изразителност, която откривах на страниците ѝ, но повече ме вълнуваше „любовната история“. Когато споделих наблюденията си, моята учителка ми се усмихна и ми каза, че съм млада. Днес се усмихвам и аз на тогавашната читателка в мен – наивна и неопитна идеалистка, която си мислеше, че имаше бъдеще за Неда и Боян. Днес гледам на „Отклонение“ с други очи и виждам истинското ѝ лице – история, която ни разказва за безвъзвратно изгубената любов, за носталгията по един отминал момент, за пресичането на пътища и различните посоки. Интересно, ако прочета книгата след още 15 години, какво ли ще видя тогава?

Има ли нещо по-далече от края на всеки път?

Умората придава и на най-блудкавата вода сладост, и на най-вялия ветрец – свежест. Тя прави и най-противното семейно легло желано. Умората те поддържа верен съпруг и примерен гражданин. Изобщо умората е голямо благо за човека.

Само човекът е машина за свръхнатоварване.

Време, време. Часовникът стяга верижка около ръката ти. Времето те държи в окови, свива пулса ти, стиска напора на кръвта. Вечер, като снемеш верижката, върху туптящата ти китка остава белег. Това е следата на времето, което, преминавайки, те избраздява и те държи в окови до живот.

Времето изглежда невъзвратимо само когато го гледаш изотзад при изоставане.

Впрочем има ли удобен ден за една закъсняла среща?

Усещам, че ти си се бронирал със забрава. За да не ти пречи нищо по начертания път. А аз задълго останах в спомена. Пиех го на малки, пестеливи глътки и още не бях го изчерпала до дъно, когато се хванах, че вече съм далече от него.

Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я – вече нищо няма.

Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг, разтворили един в друг боята, дъха и трептенията си.

Думите са наситени със спомени и предчувствия, със съжаление и копнеж, със знание и с недоумение, с минало и бъдеще. Словото е четириизмерно.

И в тоя миг открих как зависима бях от тебе, който ме бе целунал. Нас ни свързваше една тайна, която само нашите устни знаеха. Колкото и явно да би станало това, колкото и да би се разказвало, осмивало, тълкувало – истинският вкус на целувката ни бе познат само на нас двамата и на никого другиго в целия свят. И никой никога не би се добрал до парливата ни тайна.

Целият ми живот е поредица от несполуки. Удар след удар, рана след рана, ставах по-силна.

Някогашните мигове се вплитат в настоящето и стават негова състава част. Не припомняне, а опомняне. Не търся в спомена повторение, нито доизмисляне, а търся за себе си истината, която съм разпиляла по пътя от много залисии.

Едно малко отклоение от пътя ни срещна. А дали целият ни живот не е бил едно отклонение?

Времето помежду ни. То седи като пътник, когото не можем да изгоним. Прашен, уморен, всезнаещ. Кара ни да се обърнем към собствените си минали крачки. И ние се мъчим да стъпваме в следите им заднешком. Но никога не можеш да стъпиш точно в своите дири.

Ние се виждахме отразени в очите си, красиви един за друг и за никого освен нас. А това е най-високият връх на човешката красота. Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха.

Търсим все смисъл в трайността, в последователността, в обещанието за развитие. А забравяме, че разпукването на живота е в мига.

Навярно това е любовта – без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция. Истинската любов, най-хубавата – това е свобода.

Leave a Comment