“Дамски гамбит” – Уолтър Тевис

by Хриси

Когато сайтовете и социалните мрежи започнаха да пускат гръмки новини и хвалебствени изказвания за сериала “Дамски гамбит”, някак успях да запазя самоконтрол и да не превъртя епизодите за един ден. Вече бях видяла, че издателство “Кръг” ще издават книгата на български и предпочетох да изчакам първата ми среща с героинята на Уолтър Тевис да е на хартия, а не на телевизионния екран. Търпението се оказа най-силния ми съюзник, защото това, което получих от романа “Дамски гамбит”, надвишава в пъти удоволствието,с което по-късно ме възнагради и филмовата адаптация.

“Дамски гамбит”:

  • Автор: Уолтър Тевис
  • Жанр: Художествена литература
  • Страници: 440
  • Година на издаване: 2021 г.
  • Гледни точки: 1
  • Издателство: Кръг

На осем години Бет Хармън остава сираче и е преместена в сиропиталището “Метуен”, където и тя като останалите деца приема хапчета за “успокоение” – нещо, което да компенсира липсата на родителска грижа и майчина обич. Единственото, което внася цвят в сивото ѝ ежедневие, са партиите на шах със санитара господин Шайбел. Много скоро става ясно, че Бет има изключителна дарба и потенциал да се превърне в гросмайстор. С годините тя усъвършенства уменията си и се изправя срещу най-добрите шахматисти. Безпощадна на шахматното поле, Бет трупа медали и трофеи, за да запълни една безкрайна празнотата …

Бет Хармън – талантливата шахматистка, около която се завърта историята в романа “Дамски гамбит”, има една цел – победа на шахматната дъска. Винаги. Докато противникът ѝ се опитва да се измъкне от безнадеждното положение, в което са се озовали неговите фигури, тя вече знае, че след няколко хода ще го матира. Неизбежно е. Чудя се дали Уолтър Тевис е знаел като нея, че ще изиграе така ловко и умело читателите? Дали е знаел колко пристрастяващо пише за шаха като зависимост и в същото време като хапче срещу зависимости? Дали се е усмихнал победоносно, когато е положил финалната точка на своя впечатляващ и толкова завладяващ роман?

Покрай сериала, а и заради основната сюжетна линия, всички рекламират “Дамски гамбит” като роман за шаха. Някъде имаше статистика с колко се е увеличил интересът към играта, след като Netflix са излъчили адаптацията, а книгата е заживяла втори живот. Шахът, подобно на други интелектуални и културни занимания, изведнъж отново стана модерен. Но да кажем, че “Дамски гамбит” е роман за една шахматистка и нейната удивителна дарба, е като да виждаш фигурите на шахматното поле, без да вникваш в същината на тяхната роля; без да виждаш красотата на играта, в случая – на писането и разказваческия талант на Тевис. Изумително е как превръща поредица от ходове и стратегически решения в омагьосващ танц, от който читателят не може и не смее да откъсне очи. Наистина е хипнотизиращо!

Но също както Бет се учи да не изпуска шахматното поле от поглед и да следи какво се случва на цялата дъска, така и тук постепенно свикваме да се вглеждаме отвъд нейните успехи и отвъд шаха като основа на романа. Оказва се, че не ти трябва да познаваш правилата на играта, за да разбереш “Дамски гамбит”. Трябва единствено да знаеш как да проявиш емпатия към едно объркано и самотно момиче. Защото това е книга за порастването – рязък скок от детството в света на възрастните, който Бет прави от момента, в който научава, че майка ѝ е мъртва. История за пристрастяването на различни нива – от първосигналното посягане към хапчето и бутилката като единствен възможен изход от проблемите до крещящата необходимост да се чувстваш оценяван, желан, обичан. Роман, който с изключителен финес осъжда половата дискриминация и предразсъдъците, налагайки профеминистки убеждения, без да залита в крайности. До известна степен е и история за суетата, но не толкова на човека, колкото на масата – на тези, които виждаха в Бет момичето с грозните обувки и бързаха да я поставят в квадратчето на обикновените, игнорирайки нейния гениален ум. А тя бе специална – винаги е била, независимо дали е облечена в захабена рокля, или се носи уверено в нови дрехи. Чудя се как е възможно нещо, което е било тема през 80-те години, когато реално е издадена книгата за пръв път, да звучи толкова актуално и днес…

За мен обаче “Дамски гамбит” бе роман за самотата – желанието да се впишеш и да намериш някой, с който да говориш на един език, в крайна сметка положи основите на приятелството между Бет и нейния първи учител по шах – господин Шайбел. И през годините, когато повечето хора не разбираха нейната страст, но се възхищаваха на устрема ѝ към победа, шахматната дъска се превърна в пристан, където Бет можеше да акустира, когато вълните от разочарование или самота я заливаха. Усещането, че може да разчита на 32 фигури, които винаги играят на нейна страна, ѝ даваше стабилност, сигурност, контрол. Даваха ѝ свят, в който не се чувстваше толкова сама.

В никакъв случай не искам да оставате с погрешното впечатление, че “Дамски гамбит” е роман в минорната емоционална гама. Всъщност Уолтър Тевис отлично се е справил със задачата да пресъздаде атмосферата около една сериозна шахматна партия – напрежението между играчите, жаждата за победа, онази спортна злоба и амбицията да си първи. Успява да накара читателя да притихте, докато наблюдава играта, за която се изискват концентрация, логика и прозорливост. И също както Бет е усъвършенствала техниката си, така и в писането на Уолтър Тевис няма да откриете слабо място.

Не разбирам от шах. Познавам фигурите, но не мога да играя, защото съм слаб стратег.  Но не ми трябва да играя шах, за да ви кажа, че “Дамски гамбит” е роман, който трябва да прочетете.

Leave a Comment